— А, разбирам.
— Спиндълтоп положил началото на ерата на петрола. Цялата икономика се преобразила. Някои промишлени процеси, неосъществими с въглища, станали възможни благодарение на петрола. Появили се автомобилите, които позволили на хората да живеят далече от работните си места. Няма смисъл да ви обяснявам какво отражение е имало това в обществен и урбанистичен план, нали?
Томаш се разсмя.
— Не е необходимо да си учен, за да го проумееш.
— Но аз ви питам: къде е съсредоточено това богатство?
— Кое? Петролът ли?
— Да.
— Ами… на различни места, предполагам.
Арабинът поклати глава и се усмихна снизходително.
— Днес това богатство практически е в ръцете на ОПЕК. И дай боже да е така и занапред. Иншаллах!
— Ами Съединените щати? Ами Русия? Те също произвеждат нефт.
Карим го изгледа изкосо.
— Този нефт е на изчерпване.
— Моля?
Колата се движеше в района на Шотенринг и Алзергрунд. Това беше красива зона с внушителна архитектура и добре поддържани сгради. Мерцедесът намали скорост, съобразявайки се със светофарите и натовареното движение. Автомобилът вече не приличаше на хищник, а се бе преобразил в кротко агънце.
— Това беше темата на разговора ми с човека, когото търсите.
— Филипе Мадурейра?
— Да.
— Бил е при вас, за да ви говори за американския и руския петрол?
— Дойде да си поговорим за състоянието на добива и световните ресурси на петрол.
Томаш извади бележника си от джоба. Разговорът беше поел към темата, която го беше довела във Виена.
— Момент, кажете ми нещо повече за обстоятелствата, при които сте се срещнали — каза той. — Кога се свърза с вас?
— О, минаха няколко години оттогава.
Томаш провери в записките си.
— Това е било сигурно през… февруари 2002 година?
— 2002-ра? Не знам, трябва да проверя. — Замисли се. — Да, спомням си, че говорихме за 11 септември и за американската инвазия в Афганистан. Трябва да е било в края на 2001 година. — Поклати глава убедено. — По-скоро февруари 2002-ра. Спомням си, че беше много студено, посред зима, и даже заобикаляхме преспите сняг, натрупани по тротоарите.
— Как се свърза Филипе Мадурейра с вас?
— Чрез един наш клиент. Инженер Феро от Galp.
— Португалската нефтена компания?
— Да, ние работим с Galp. Обикновено общувам с инженер Феро. Той ми се обади и каза, че поради международната политическа криза негов консултант трябвало да направи оценка на наличните петролни запаси и производствения капацитет и ме попита към кого да се обърне. Казах му, че трябва да говори с мен.
— И той дойде.
— Дойде.
— Тук, във Виена?
— Да, тук се срещнахме. — Махна неопределено с ръка назад. — Отидохме да обядваме в „Лустхаус“, ресторант в Пратера, а после отскочихме до хиподрума, да видим конете.
— Значи Мадурейра е искал да си поговорите за световното производство на петрол.
— Да, за производството и запасите. Но най-вече се интересуваше от запасите.
— А каза ли ви защо му е необходимо…
Карим вдигна ръката с пръстените.
— Чакайте, все още не сте ми обяснили защо се интересувате от този разговор — рязко каза той. — Както можете да предполагате, не изпитвам особено желание да разкривам съдържанието на разговорите с клиентите ми.
— Разбирам, но това е разследване на Интерпол.
— Да, вече ми го казахте и точно затова се съгласих да се срещна с вас. Но не можете ли да бъдете по-конкретен?
Томаш въздъхна.
— Филипе Мадурейра е заподозрян в участие в две убийства.
Арабинът зяпна шокиран.
— Сериозно ли говорите?
— Да. Разкрити са връзки между него и двамата застреляни учени.
Карим поклати глава.
— Не мога да повярвам! — възкликна той. — Разговарял съм с убиец и съм оцелял! — Обърна очи нагоре с израз на благодарност. — Аллах акбар! Господ е велик и милостта му е безгранична!
— Чакайте, не съм казал, че е убиец. Случаят още се разследва.
Човекът от ОПЕК задържа погледа си върху уличното движение.