— Мамо, тук имаш дрехи — каза той, като сочеше куфара. — Ако ти трябва още нещо, кажи ми. — Остави куфара на леглото и го отвори. — Мога да ти донеса книгите, снимките… каквото поискаш.
— Искам… само… да се върна… у дома — изрече тя на пресекулки.
Томаш се опита да не обръща внимание на жалното й хленчене и започна да окача роклите в гардероба и да нарежда нещата й по чекмеджетата.
— Мамо, ще останеш тук само за няколко седмици — каза той, докато окачваше една рокля на закачалката. — После ще видим, нали?
— Къде е татко ти? Когато разбере за това, ще ти даде да разбереш!
— Татко ме помоли да те настаня в някой хубав дом.
— Не вярвам. Татко ти никога не би те помолил подобно нещо.
— Да, но ме помоли. Да те пазя.
Дона Граса вдигна пръст, треперейки от гняв и възмущение.
— Как си позволяваш да ми причиняваш това? Ти… собственият ми син… с какво право…? Нали няма да ме оставиш тук?!
— Само за няколко седмици!
— Нито ден, чу ли? Нито ден!
— Мамо, успокой се.
— Искам да си ходя вкъщи. Ако трябва да умирам, ще си умра у нас. Заведи ме вкъщи, моля те.
— Сега не може — прошепна Томаш, суетейки се все още около дрехите, за да не гледа майка си. — След седмица, може би.
Старата госпожа се облегна на стола, яростта й вече нямаше накъде да расте и тя се почувства отмаляла и празна, досущ като спукан балон. Беше прекалено изморена, пресушена отвътре, нямаше сили дори да негодува.
— Искам да си ходя вкъщи.
Директорката — привлекателната жена с шоколадовите очи, с която се беше запознал при своето първо посещение на дома, с името Мария Флор, изписано на баджа на гърдите й, продължаваше да стои клекнала пред дона Граса, слушайки тихо разговора. Като видя, че вече не се съпротивлява, тя се наведе напред, прошепна нещо на ухото на възрастната жена и се изправи. Направи знак на Томаш и двамата се отдръпнаха към вратата.
— Не казахте ли на майка си, че ще идва тук?
— Не, нищо не съм й казал. Тя никога не би приела.
Мария скръсти ръце и го изгледа неодобрително.
— А би трябвало да поговорите с нея.
— Повярвайте ми, говорил съм с нея много пъти. И лекарят й говори. Но е факт, че тя отказваше да дойде. Какво можех да направя? Нима смятате, че трябваше насила да я завлека до колата?
— А наистина ли трябваше да дойде тук?
— Вижте, аз изчаках известно време, за да видя какво ще стане, нали разбирате? Тя не искаше да идва и аз не настоявах, затова оставих нещата такива, каквито бяха. — Сведе очи. — Но от две седмици насам всичко се промени. Майка ми излязла на покупки и се изгубила в града. Никой не знаел коя е, а и тя говорела несвързано. Наложило се да я заведат в участъка и после в болницата, където за късмет една медицинска сестра я разпознала. И тогава осъзнах, че трябва наистина да реша въпроса.
Директорката въздъхна.
— Разбирам — каза тя. Изправи се и придоби делово професионално изражение. — Трябва ми информация за нея. Ще трябва да попълните формуляра.
— Разбира се.
— Доколкото виждам, способна е да се обслужва сама, нали?
— Да, движи се напълно самостоятелно, макар че спи много. Най-сериозният проблем е постоянната загуба на памет. Понякога е напълно дезориентирана. Често забравя, че баща ми е покойник.
— Това е нормално. Най-пресните спомени изчезват най-напред. — Хвърли бърз поглед към дона Граса. — Майка ви е само на седемдесет години, нали?
— Да.
— Струва ми се още рано за подобни проблеми…
— Знаете ли, това започна със смъртта на баща ми.
— Хм… разбирам. — Топлите й очи се свиха и пълните устни се нацупиха. — Имахме една двойка с много силна връзка помежду им. По цял ден се целуваха, непрекъснато нещо споделяха, бяха неразделни. Наложи се дори да преместим леглата им едно до друго, за да могат да спят хванати за ръка. Бяха страхотни сладури. Но тя получи сърдечен удар и я отведохме в болницата, където почина няколко дни по-късно. Семейството се опасяваше от неговата реакция и затова ни помолиха да не му казваме. Но след седмица една от служителките се изпуснала и му казала истината… Почина на другия ден.
Историята увисна във въздуха като невидим облак, като злокобна сянка, която не се разсейва.