Португалецът посочи след това към нещо, което му приличаше на топка от месо.
— А това?
— Кулебяка. Тесто със сьомга, яйце, ориз и гъби. — Отви кошничка със сладки. — Но можеш да предпочетеш ватрушки с кашкавал или вареники със сладко. — Отхапа от пирожката в ръката си. — Опитай, вкусно е.
Томаш посегна към храната, раздвоен между недоверието и любопитството. Нищо не знаеше за руската кухня и всичко това беше ново за него. Първите хапки не му се сториха никак зле, но не знаеше дали да го отдаде на качеството на ястията или на глада, който се изостряше при всяко негово пътуване в чужбина.
— Надежда — каза той, докато се бореше с парче кулебяка. — Обясни ми, моля те…
— Надя — прекъсна го рускинята.
Томаш я погледна объркан.
— Не се ли казваш Надежда?
— Разбира се, но е много дълго и прекалено официално, не мислиш ли? В руския всички Надежди са Нади.
— Така ли? А Томаш?
— Томаш ли? Може да стане Томик.
— Хм… харесва ми.
— Надя и Томик.
Двамата се разсмяха едновременно. На Томаш това му прозвуча като Бони и Клайд, но нищо не каза. Вгледа се в Надя и почти се разтопи пред нейната хубост на дива котка. Притежаваше онази типична славянска смесица на топло и студено, едновременно близка и далечна. Не знаеше нищо за нея, освен факта, че е танцьорка в най-големия нощен клуб на Москва. И беше единствената му връзка с Филипе.
— Надя — подхвана отново Томаш, — обясни ми, моля те, как да намеря моя приятел Филипе. Той е говорил с теб, нали?
— Да, Филка ме предупреди, че ще се свържат с мен в Night Flight.
— И сега? Как да стигна до него?
Надежда дръпна чантичката си и извади плика, който малко преди това беше прибрала.
— Чрез това — каза тя, размахвайки пощенския плик. — Изпратих пиколото на покупки, докато спеше.
— Какво е това?
Рускинята поклати глава.
— Извинявай, Томик, но не мога да ти кажа сега. Нареждане на Филка.
Томаш се загледа заинтригуван в плика.
— Какво му е специалното?
— Това тук може да ти разкрие настоящето местопребиваване на Филка. Когато му дойде времето, ще го научиш.
— И за какво е цялата тази тайнственост?
— Защото адресът на Филка е тайна.
— Но защо? — продължи да настоява той.
— Е, това самият той ще трябва да ти обясни. — Прибра отново плика в чантичката и кимна с глава към куфара на Томаш, отворен на пода. — И си приготви куфара, след като се нахраниш.
— Къде ще ходим?
— Ще се махнем от хотела.
Утрото вече преваляше, когато приключиха със сметката и напуснаха хотела. Надежда му обясни, че разполагат с цял следобед и могат да се поразходят. Куфарът на Томаш беше на колелца, поради което той изобщо не се колеба.
— Мога ли да видя Кремъл?
Придвижиха се до най-близката метростанция, Белоруская, и Томаш ахна, докато слизаха по стълбите. В никое метро досега не беше виждал такъв лукс, приличаше на подземен дворец с богато декорираните си стени и атриума, покрит с мозайка, пресъздаваща пасторални сцени. Взеха си билети от автомата и поеха по просторния коридор, елегантен и с широко отворени сводове, осветени от зеленикавото сияние на полилеите.
— Значи това е вашето метро?
— Да. Хубаво е, нали?
Томаш се разсмя.
— Прилича на петзвезден хотел.
— Любимата ми станция е Парк Култури — каза тя. — Има мраморни медальони с фигури на хора, които карат кънки, четат или танцуват. Фантастично е. — Посочи пода, по който крачеха. — Виждаш ли това?
Португалецът разгледа настилката.
— Да.
— Пресъздава типичен килим от Беларус. Затова и станцията се казва Белоруская.
След десетина минути стигнаха до станция Боровицкая, излязоха на улицата и се озоваха в центъра на града.
Минаха покрай висока тухлена стена и стигнаха до открито пространство — огромен площад, който Томаш разпозна тутакси от снимките.
— Това е Красная площадь — оповести Надежда.
— О! — възкликна той изненадан. — Помислих, че е Червеният площад.
Рускинята го изгледа насмешливо.
— Ами да — възкликна тя. — Красная площадь е Червеният площад.