Когато останаха насаме, двамата решиха да направят оглед на вагона. Минаха през коридора и установиха, че половината от купетата на спалния вагон са заети. Почти всички пътници в първа класа бяха туристи. Имаше няколко западняци, пръснати из десетината купета на вагона, но по-голямата част от пътуващите бяха азиатци.
— Японци — поясни Надежда. — Отиват във Владивосток.
Тоалетните се намираха в дъното на коридора, по една във всеки край, и изглеждаха чисти; имаше тоалетна чиния и мивка с алуминиево канче.
Натъкнаха се на самовар, в който бълбукаше вряла вода за чай или кафе.
Прехвърлиха се в следващия вагон и откриха снекбар, но при вида на храната, изложена на бара — мазни сандвичи и пирожки със съмнителен вид, плюс воднисти супи, — и на двамата им се догади.
— Няма да е лесно — заключи той мрачно.
Излязоха от вагона без желание да изследват съмнителните лабиринти на железопътната гастрономия. Предпочетоха да проучат останалата част от Транссибирския експрес и минаха през вагоните с купета втора класа, преди да се върнат в своето купе.
Три часа по-късно из вагона се разнесе глас, който оповести нещо на руски. Веднага след това влакът започна да забавя ход.
— Какво става? — попита Томаш.
— Приближаваме Владимир — обясни Надежда. — Нали имаш пари?
Историкът отвори портфейла и й подаде няколко стотачки.
— Защо са ти пари?
— Хареса ли ти храната във вагон-ресторанта?
Томаш отговори с красноречива гримаса.
Тя се изправи и се взря в светлините навън.
— Ще останем тук двайсетина минути — обясни Надежда. — Имаме достатъчно време да слезем и да си купим нещо за вечеря.
Минаваше осем вечерта и гара Владимир беше студена и негостолюбива. Отправиха се към един павилион, обслужван от възрастна бабушка, и си купиха два шашлика и няколко домашни пирожки, сладки хворост за десерт, плюс две бири Балтика. Канеха се вече да се връщат в спалния вагон с храната, поставена в найлонови пликове, когато чуха разгорещен разговор на перона. Огледаха се и видяха трима мъже в униформа, които спореха с един японски турист, проверяваха документите му и се взираха във фотоапарата на врата му. Явно нещо не беше се понравило на полицаите, защото миг след това те дръпнаха туриста за ръката и го поведоха към гарата.
— Какво е станало? — поиска да узнае португалецът.
— Ще трябва да плати глоба.
— О! И защо?
— Снимал е стар вагон, в който живеят скитници.
— И какво от това?
Надежда постави крак на стъпалото и се качи във влака.
— Полицията не харесва тези неща — каза равнодушно. — Представя зле страната.
Сложиха храната на масата и вечеряха като да си бяха вкъщи — купето, с целия си хотелски лукс, се беше превърнало в техен дом. Когато приключиха с вечерята, Надежда остана да подрежда, а Томаш отиде до самовара за гореща вода за чай. Двамата бяха намерили странен начин за семейно съжителство.
Тази нощ, сгушени под чаршафите на едно от леглата, те се любиха, сякаш сетивата им се бяха събудили за нов живот. Влакът се поклащаше в свой собствен ритъм — трака-трак-трака-трак! — звукът от металните колела, които преминаваха съединенията на релсите, следваше един постоянен регистър — и това стоманено полюшване се сливаше със синхронните движения на зажаднялата плът, двете тела танцуваха като едно-единствено цяло, обладани вече не от сладострастието на откритието, а от комфорта на близостта. Докосваха се, без да усещат другия като чужд, чувстваха се така, сякаш се познаваха отдавна, сякаш тялото на единия винаги бе принадлежало на другия. Надежда, лека жена в Москва, в този момент беше жена само на Томаш, тази нощ тя се отдаваше единствено на него.
Койката не преставаше да се полюшва под монотонния ритъм на Транссибирския експрес в нощното препускане през степите. Двамата любовници си почиваха отпуснати с ленива наслада в прегръдките си, с наситени тела, полуотворени очи и приглушено осезание. Надежда обгърна с ръка главата на Томаш, прокара тънките си пръсти през тъмнокестенявата му коса и придърпвайки го нежно, залепи устни на ухото му.