Равнината се разстилаше докъдето погледът стигаше, сред зелено-жълтите багри на тайгата се открояваше кристалносиньото огледало на езерата и светлите бразди на потоците, пресичащи боровите и еловите гори. Тук-там изникваше по някоя дървена къща, хамбар или обор, както и потискащи изоставени фабрики с мръсни стени, ръждиви железни конструкции и черни комини. Но отново бързо се появяваха живописните селца. Виждаха се големи ливади, по които кротко пасяха животни, или самотни островчета от иглолистни дървета, чиито остри върхове се врязваха в дълбоката синева на ведрото небе. Понякога се задаваха сиви облаци, които бързаха да изсипят товара си, но нарядко, и слънцето начаса грейваше отново, още по-сияйно от преди, ако въобще беше възможно. Отразената светлина искреше по мокрите листа като ослепяващия блясък на скъпоценни камъни.
— Доброе утро, Томик — прозвуча сънен поздрав.
Томаш откъсна поглед от пейзажа.
— Здравей, принцесо. — Стана и отиде да целуне рускинята, която лежеше на леглото, увита в топлото одеяло, с разпилени по възглавницата медночервени коси и полупритворени очи. — Събуди ли се вече?
— Протегнах ръка и помислих, че си изчезнал — прошепна тя, цупейки уж сърдито устни. — Какво правиш там?
Португалецът се върна при прозореца и дръпна завесата.
Наслаждавах се на пейзажа — каза той. — Знаеш ли къде се намираме?
Надежда надигна глава и с усилие се взря в панорамата. Явно още не се беше разбудила напълно, мозъкът й работеше мудно и й трябваше известно време, докато разпознае къде се намират.
— Минали сме степите — установи тя. — Това означава, че Волга е останала зад нас. Навярно сме в района на Вятка.
— Хубаво е тук.
Тя се сви под одеялата.
— Внимавай, Томик — предупреди с дрезгав от съня глас. — Не гледай много-много навън, защото може да стане опасно.
— Опасно ли? Защо?
— Това е част от „Киров“. — Надя присви очи и гласът й се изпълни с тайнственост. — Военна зона. — Направи пауза, за да постигне по-голям ефект. — Този район години наред беше затворен за посетители и в известен смисъл си остава секретна зона и до днес.
Томаш хвърли бегъл поглед към вратата на купето, сякаш се страхуваше да не влезе някой.
— Сериозно ли говориш?
Рускинята се разсмя.
— Да — каза тя, — но не се притеснявай, Томик. Ние сме в Транссибирския експрес и никой няма да ни тормози.
Все още неспокоен, Томаш погледна пейзажа с крайчеца на окото.
— След онова, което видях на онази гара, когато отидохме да купим нещо за вечеря, вече нищо не ме учудва. — Загуби интерес към природата и прокара ръка по стомаха. — Не си ли гладна?
— А ти?
— Ами не е зле да закусим все пак…
Надежда седна на леглото и се протегна. Погледът на Томаш неволно се отклони към голите й гърди, пълни и дръзки, с големи розови зърна, щръкнали като биберони. Рускинята улови лакомия му поглед и след една продължителна прозявка го удостои с усмивка.
— Не знам точно за каква закуска си мислиш — отбеляза ехидно. — Но на мен ми се иска нещо топличко. Да отидем до вагон-ресторанта?
— Какво? Онези отвратителни сандвичи? Не е ли по-добре да изчакаме до следващата спирка и да излезем да купим нещо като вчера?
— Томик, добре ли си? Следващата спирка е Екатеринбург.
— Е, и?
— Ще пристигнем в Екатеринбург в късния следобед.
Португалецът се надигна изненадан.
— След толкова време?
— Да, Транссибирският експрес не спира никъде преди това.
Томаш прецени алтернативите. Възможностите бяха две: да гладува или да изтърпи менюто на вагон-ресторанта. Стомахът му продиктува окончателното решение.
— Да вървим в ресторанта.
Беше едва шест сутринта и почти измъкнаха сърдития готвач от леглото. Настаниха се до прозореца на вагон-ресторанта и си поръчаха блини, конфитюр, хляб и препечени филийки. Той поливаше закуската с портокалов сок, а тя — с чаша горещо мляко. Ресторантът беше празен, което бе нещо нормално за този ранен утринен час.
Вече подкрепили се с храна, останаха залепени за прозореца, лениво отпуснати, да се наслаждават на слънцето, което се издигаше бавно на югоизток. Нежните му лъчи галеха кожата.
— Е? — предизвикателно каза тя. — Хареса ли ти играта снощи?
— Толкова ми хареса, че не бих имал нищо против да повторя.