— Повече топлина.
— Много повече топлина — изтъкна тя. — Според палеоклиматичните проучвания, през плиоцена, когато нивата на въглеродния диоксид са били някъде около 380 ppm, температурата на планетата е била с три градуса по-висока от днешната. Но понеже световната тенденция е да се увеличат емисиите на въглероден диоксид, трябва да бъдем подготвени за нещо много по-тежко. При сегашния ритъм до 2100 година концентрацията на това съединение в атмосферата ще достигне 1100 ppm.
— Господи!
— Климатичните модели смятат за наложително да стабилизираме ситуацията на 450 ppm. Това би довело до умерено затопляне с частично потъване на бреговата линия, по-голяма дезертификация, известно усилване на бурите и повече горски пожари, но нищо по-сериозно. Бихме могли да го преживеем. Проблемът е, че тези 450 ppm вече не са възможни, тъй като само днешните емисии поради кумулативния ефект ще повишат концентрацията на въглероден диоксид до критичната стойност през 2100 година. Но тъй като към днешните емисии ще трябва да добавим и онези, които тепърва предстоят, може да се каже, че ситуацията не подлежи на контрол.
Разтревожен, Томаш прехапа устната си.
— И още как — потвърди той мрачно. — Свършено е с нас.
— Сега разбираш връзката между петролния бизнес и затоплянето на планетата, нали?
— Да.
Надежда се загледа в менящия се пейзаж отвъд прозореца. Тайгата се разстилаше до хоризонта като огромен океан от борове и ели, чиито източени островърхи корони отдалече приличаха на зелени иглички, забодени в бездънната синева на небето. Взрян в необятната горска шир, Томаш си представи страшната гибел, за която прекрасните бели дробове на планетата нехаеха, представи си огъня, който някой ден щеше да ги изпепели, сякаш исполинските дървета бяха невинни жертви, поели в редици към кладата, осъдени да горят вечно в ада, който настъпваше невидим и неумолим.
— Филка описваше много образно онова, което ни очаква още този век. — Поклати глава. — Използваше една потресаваща дума.
— Каква?
Рускинята си пое дъх и впери поглед в Томаш.
— Апокалипсис.
XVI
Томаш се беше зачел в сборник с поеми от Фернандо Песоа, който предвидливо беше взел със себе си, когато от високоговорителите на Транссибирския експрес се разнесе съобщение, както обикновено при приближаването на някоя гара. Веднага след това Надежда се надигна и понечи да извади куфара от шкафа.
— Пристигнахме — съобщи тя.
Португалецът я изгледа объркан, защото не предполагаше, че е настъпил моментът да слизат. Вярно, от три дни бяха затворени, но все пак имаше чувството, че краят на пътуването е настъпил неочаквано.
— Какво? — измърмори той. — Пристигнахме ли? Къде?
— Където трябва, Томик — усмихна се рускинята. — Хайде, поеми куфара и се размърдай.
Томаш надникна през прозореца и в тъмнината видя река, която течеше покрай железопътната линия, буйно движеща се течна тъма, черна като суров нефт; светлините от отсрещния бряг се отразяваха в блещукащото тъмно огледало като поклащащи се видения, танцуващи под нервния ритъм на вълните. Беше третата нощ от началото на пътуването. Композицията започна да забавя ход, светлинките от другия бряг ставаха все повече и повече, докато стана ясно, че са излезли от тайгата и прекосяват населено място, наподобяващо град.
— Къде сме?
— Това е Ангара.
— Ангара ли? Това място се казва Ангара?
Надежда се разсмя.
— Не, глупчо. Реката се казва Ангара.
— А градът?
— Иркутск.
Транссибирският експрес спря и двамата внимателно слязоха по стъпалата. Гарата беше пълна с хора — пътници, които слизаха от влака, и близките им, които ги посрещаха, продавачи в очакване на клиенти и железопътни работници, сновящи напред-назад. Глъчка привлече вниманието към група хора. Сред тях се открояваше камуфлажната униформа на войник, посрещнат с вълнение от семейството.
— Сигурно се прибира от Чечения, горкият — отбеляза Надежда.