Островът се издигаше наблизо, отделен от тесен провлак от континента и кафеникавата земя на степите.
— Как се казва?
— Това е вълшебен остров.
Португалецът смръщи вежди.
— В какъв смисъл?
— Това е шамански остров, място за медитация, където материалният свят общува с духовния.
— Шегуваш се…
— Сериозно. Това е свято и тайнствено място, земя на легенди и приказки, домът на байкалските духове. Мистиците казват, че тук се намира единият от общо петте полюса на шаманска енергия.
— Виж ти! — Взря се по-внимателно в острова, изгаряйки от любопитство, запленен и скептичен в същото време, сякаш очакваше мистерията да изплува иззад мъглявината и от тъмата да се роди светлина. — Как се казва?
— Олхон.
Когато фериботът се появи, изненада и двамата, които бяха поседнали кротко в една юрта край езерото, пиеха ментов чай и похапваха пирожки. Допиха си чая, платиха и се запътиха към автобуса, където заприиждаха и останалите пътници. Паркингът се огласи от подвиквания и нареждания, звуците на мотори, клаксони и тръшнати врати, сякаш всички автобуси, камиони и коли се канеха да потеглят.
Фериботът направи маневра, докато заеме позиция, и веднага щом се долепи до пристана, отвори голямата врата и като изгладнял звяр със зейнало гърло всмука подредените пред него автомобили. Пространството не беше кой знае колко голямо: побраха се само два автобуса един до друг и шепа коли и на пътниците дори им се наложи да избутат един от автобусите по рампата. Цялата тази операция отне повече време, отколкото самото пътуване, което продължи около петнадесетина минути.
Най-напред минаха покрай ветровития нос Кобыля голова, чиито скали напомняха каменен кон, пиещ вода от езерото. Бурятката, която стоеше до тях на кърмата с развети черни прави коси, отбеляза с гордост, че Чингис хан и неговите воини буряти някога са утолявали тук жаждата си.
— Казват дори, че великият завоевател на вселената е погребан тук — поясни жената.
— Кой?
— Великият завоевател на вселената — Чингис хан.
Минаха покрай малкия залив Кул и хвърлиха котва насред степта, където големият кораб изплю товара си на колела.
Пристигнаха в Олхон, вълшебния остров.
Автобусът продължи пътя си и прекоси голото бърдо с подрусване — моторът ревеше от ускорението, ауспухът пуфкаше черен дим от изгорения газ. Туфите трева, скупчени тук-там, стигаха до езерото, но скоро се появиха предвестници на друг пейзаж. След минути отдясно се заредиха дървета — тайгата пълзеше по възвишенията и оспорваше на степта контрола над острова, ливадите бяха обърнати към северния бряг, а иглолистните гори — към ширналото се езеро.
Полъкатушиха между възвишенията на провлака Кадай и се спуснаха към равнината. Автобусът премина през някакво селце и продължи по западния бряг на острова, който се отваряше в малки заливи и живописни лагуни. От другата страна на провлака се виждаше континенталната тайга, покатерила се нагоре по планините. Рейсът наближи някакво селище и чак тогава намали ход.
— Хужир — извести Надежда.
Томаш се съживи.
— Пристигнахме ли?
— Почти.
Автобусът спря на главния площад на Хужир. Преди да замлъкне окончателно, моторът издаде едно последно хъркане като предсмъртен стон. Пътниците припряно се изсипаха през вратата и бяха посрещнати от съседи и познати с оживена глъч, сякаш цялото село се беше стекло при пристигането на автобуса, жадно за новини от цивилизования свят. Всички се скупчиха пред багажника, за да си вземат покупките от Иркутск, и настана такава суматоха, че Томаш и Надежда трябваше с лакти да си пробият път до куфарите.
Вече с багажа в ръце, рускинята отиде до гастронома — магазина за хранителни продукти на площада, и излезе оттам с мъж на средна възраст.
— Уредих да ни закарат — съобщи. — Но ще трябва да платиш десет долара, Томик.
Мъжът ги отведе до стара ръждясала лада, наподобяваща малък фиат от седемдесетте години, и ги покани да влязат. Тримата се настаниха в тясното купе и колата потегли към шосето със странен трясък откъм мотора, оставяйки след себе си гъст черен дим. Не се наложи да пътуват много — прекосиха селцето и четири километра след Хужир пристигнаха в селище от юрти край езерото, където шофьорът ги остави.
Юртите бяха издигнати до плажа, пръснати като бели гъби по брега на залива Улан Хушин. Крехки цилиндрични постройки, чиято дървена структура беше покрита със светъл брезент, наподобяващи палатки, с вход, закрит от нещо като килим с алени геометрични мотиви, и коничен покрив със същото покривало, напомнящ смътно монголски шлем. Виждаха се хора, които се разхождаха безцелно из селището, повечето западни туристи, макар че имаше и руснаци, както и местни буряти.