— Коя полиция?
— Интерпол.
Приятелят му впи въпросителен поглед в него.
— Полицай ли си станал?
Томаш прихна.
— Разбира се, че не. Преподавам история в Нов лисабонски университет.
— В такъв случай каква е твоята роля в тази история?
— Онези типове от Интерпол се свързаха с мен, за да им помогна да разнищят случая. Само това.
— Но защо са се свързали точно с теб? Какво би могло да им е от полза?
— Знаят за нашата връзка от времето, когато бяхме в Кащело Бранко. Освен това имат нужда от криптолог и специалист по древни езици, за да разгадаят мистерията около тройната библейска шестица.
— Да видим дали съм разбрал правилно. — Насочи пръст към него. — Ти работиш за Интерпол?
— Да, бях нает да им сътруднича в това разследване.
— И затова си тук?
— Да.
Филипе замълча за момент, докато преценяваше положението.
— Признавам, че всичко е малко неочаквано. Не съм допускал, че може да си в течение на цялата тази бъркотия. — Отговори ми, моля те, смяташ ли, че аз съм убил двамата учени?
— Не, не смятам. — Поколеба се. — Тоест нищо не смятам. Всъщност не знам достатъчно, за да имам мнение по този въпрос.
— А какво мисли Интерпол?
Томаш бавно пое въздух, претегляйки всяка дума.
— Искат да научат повече — каза той накрая. — Но не може да се отрече, че връзката ти с двамата учени, както и обстоятелството, че си изчезнал по същото време, когато са били убити, кара хората от Интерпол да предполагат, че… как да кажа… събужда някои подозрения. Връзката между седмия печат, споменат в адресирания до теб имейл, и тройната шестица, намерена до двете жертви, които препращат към един и същи библейски текст, не помогна да те извадят от списъка на заподозрените, както сигурно се досещаш.
Филипе изгледа изпитателно стария си приятел от гимназията.
— Само не ми казвай, че Интерпол знае къде съм.
— Не, спазих стриктно инструкциите ти, бъди спокоен.
— Никому не си казвал, че идваш насам?
— Не, никой нищо не знае.
— Със сигурност?
— Тоест Интерпол знае, разбира се, че съм на път, за да се срещна с теб, но не съм им казвал къде.
Филипе видимо се отпусна, макар и не съвсем.
— Ако знаех, че ти стоиш зад това, нямаше да те поканя да дойдеш.
— Защо?
— Защото е много опасно, Казанова. Твоето присъствие тук, фактът, че си запознат с някои събития и че работиш за Интерпол, създава проблем със сигурността, схващаш ли?
— Не.
— Присъствието ти тук крие рискове.
— Тогава защо ми каза да дойда?
Приятелят му въздъхна.
— Не знаех за връзката ти с Интерпол. — Взря се разсеяно в червената чаша с морс в ръката си. — Беше ми домъчняло за родината, а и от много време не сме се виждали. Когато попаднах на имейла ти в сайта на гимназията, просто се поддадох на носталгията. Направих грешка, но вече е късно.
Филипе млъкна замислен. Присъствието на стария приятел внасяше нови елементи, които не беше отчел първоначално. Налагаше се да преосмисли ситуацията.
— Не разбирам — каза Томаш, нарушавайки неловката тишина. — Щом си невинен, защо те е страх от Интерпол?
Приятелят му повдигна вежди, сякаш въпросът беше нелеп.
— Казвал ли съм, че съм невинен?
Изречението остана да виси между двамата като черен облак, от който всеки миг щеше да ливне пороен дъжд.
— А не си ли?
Филипе се усмихна насила, откъсна поглед от хоризонта и отпи глътка морс.
— Историята е много заплетена — изрече той мрачно. — Много, много заплетена.
Настъпи пауза. Разговорът вървеше на пресекулки, изпълнен с намеци, издайнически паузи и скрит смисъл, сякаш важното беше не толкова в казаното, колкото в недоизказаното.
— Носиш ли някаква отговорност за тези убийства? — дръзна да попита Томаш.
Тишина.
— Всички носим отговорност за онова, което се случва около нас.
Нова пауза.
Отговорът съдържаше още по-дълбоки внушения, но Томаш не можеше да се задоволи с това. Щеше му се да разкъса булото от недомлъвки, които му пречеха да изясни нещата.
— Ти ли беше… онзи, който е причинил смъртта им?
Филипе въздъхна отново.
— Може би е по-добре да ти разкажа цялата история, от началото до края.