— Да, може би така ще е най-добре.
Приятелят му поднесе чашата към устата си и изпи половината от морса, сякаш търсеше сили, за да започне разказа си.
— Всичко започна през 1997 година в Япония — каза той, докато мислите му се рееха из времето. — Като консултант на Галп и правителството в областта на енергетиката, бях включен в португалската делегация на международната конференция за климата в Киото. — Изгледа Томаш. — Предполагам, че си чувал за тази конференция.
— Да, която приключи със споразумение за околната среда, нали?
— Точно така. Протоколът от Киото. — Филипе се изкашля. — Онова, което реално се случи в Киото, бе, че повечето от развитите страни се ангажираха официално до 2012 година да намалят емисиите от въглероден диоксид до стойности, по-малки от тези през 1990 година. Имаше признаци, че използването на изкопаеми горива води до глобално затопляне. В Киото беше демонстрирана международна воля да се овладее положението.
— Слава богу.
— Това си помислиха и много от учените. — Вдигна ръце и очи към небето с театрален жест. — Слава богу, че нещо се прави! — Вгледа се в Томаш. — Но част от експертите, участващи в конференцията, си дадоха сметка, че всъщност става дума за фасада. Въз основа на някои подробности от разговорите между делегациите и от начина, по който всяка делегация известяваше за мащабни общи намерения, но избягваше да се ангажира с конкретни мерки, експертите стигнаха до заключението, че когато настъпи часът на истината, политиците щяха да се отметнат и да отложат разрешаването на проблема, завещавайки го на своите приемници.
— Защо?
— Заради протоколните лабиринти, разбира се. Всъщност основната част от съкращенията на емисиите въглероден диоксид трябваше да бъдат извършени от индустриализирания свят. Европейският съюз пое ангажимента да съкрати своите емисии с осем процента, Япония — с шест процента, а Съединените щати, които по това време са най-големият замърсител, със седем процента.
— Това малко ли е?
— Не, прекрасно е. — Направи пауза, за да подчертае смисъла на следващата фраза. — Ако действително възнамеряваха да го направят.
— Не възнамеряваха ли?
Филипе поклати глава.
— Не — прошепна. — Има три проблема. Първо, американците не се осмеляват да застанат срещу определени интереси. Да намалят емисиите на въглероден диоксид би означавало да засегнат три индустрии с огромно значение за Америка: нефтодобивната промишленост, автомобилната промишленост и въгледобива. Белият дом просто няма кураж да застане срещу тези три колоса.
— Разбирам.
— Вторият проблем е тук, в Русия. Глобалното затопляне е катастрофално за много страни, но не и за Русия. — Махна по посока на планините и тайгата отвъд езерото. — Тук, в Сибир, например, по-умерените и къси зими са преимущество за селското стопанство. Освен това, ако тундрата се разтопи, ще е по-лесно и евтино да се добива руски нефт в Арктика. Ледът изтънява и сондажите се улесняват. Но петролът представлява една трета от износа на Русия, четвъртия по значимост източник на вредни емисии в световен мащаб, поради което няма никакъв интерес от спирането на затоплянето на планетата. Точно обратното, само печели от това.
— Добре, но подобна позиция подрива всички усилия да се постигне контрол над ситуацията.
— Без съмнение — съгласи се Филипе. — Но има и един трети проблем. В Киото бяха потвърдени редица задължения на развитите страни, които реално излъчват по-голямата част от въглеродния диоксид, причиняващ глобалното затопляне, но бяха подминати развиващите се страни…
— Това ми се струва логично, нали? — прекъсна го Томаш. — След като индустриализираният свят причинява проблема, следва той да го разреши.
Приятелят му сви устни.
— Не е точно така — поправи го той. — Развиващите се страни станаха най-големите производители на въглероден диоксид.
Томаш се изсмя.
— Намекваш, че страни като Мозамбик са заплаха за климатичната стабилност на планетата?
— Мозамбик — не. Но Китай и Индия — определено. — Приведе се над стола. — Виж какво: цялата икономика се свежда до потребление на енергия. — Посочи чашата с оранжевата течност в ръцете на Томаш. — Например този квас. Квасът е сладко питие, слабо алкохолно, направено от ръж и ечемик. За обработката на земята и прибирането на реколтата са били нужни трактори и комбайни, които изразходват гориво. После питието е било дестилирано. За тази цел е била използвана електрическа енергия, в голямата си част добита от изкопаеми горива. После е трябвало да се изработи бутилката, а за това е необходима топлината на пещите, в които отново се използват изкопаеми горива. И най-накрая е трябвало да се превози бутилката с квас до супермаркета, а оттам до юртите, което станало възможно благодарение на още изразходвано гориво. — Почука с показалец по чашата на Томаш. — След като е била необходима толкова енергия, за да се получи това незначително количество квас, което държиш в ръцете си, представи си енергията, която е необходима за производството на милионите стоки и услуги на потребление, което човечеството ползва всекидневно: хамбургери, чипс, плодове, играчки, дрехи, коли… и какво ли не още!