— Искаш да кажеш, че всяко нещо, всеки продукт на потребление, е резултат от поредица операции, за които е изразходвана енергия.
— Точно така. Или с други думи, промишлената дейност и енергията са двете лица на една и съща монета.
— Ин и ян.
— Едното не може да съществува без другото. — Облегна се на стола, след като изложи идеята си. — Това означава, че развитието на икономиката изисква енергия, че енергията е в основата на икономическия ръст и никой не желае да прекъсва този процес. Създава се един непрекъснат цикъл: богатството събужда желание да се купува, потреблението поражда търсене, търсенето предполага наличието на повече фабрики и суровина, фабриките и суровините произвеждат повече блага, производството на благата за потребление поражда икономически ръст, икономическият ръст поражда желание да се купува, купуването поражда търсене… и така нататък. — Завърнал се в изходната точка, Филипе се усмихна. — Промишлената дейност и енергията са двете лица на една и съща монета.
— Разбрах. Но какво общо има това с Китай и Индия?
— Неразривната връзка между енергия и промишлен ръст е нещо, което нито европейците, нито американците разбират достатъчно ясно. Свикнали сме с изобилието и дори не виждаме, че двете неща са всъщност едно и също. Приемаме всичко като въздуха, който дишаме, като че ни принадлежи по рождение. Но населението на по-бедните страни прекрасно осъзнава значението, което има енергията, за да върви животът напред. Всичко им липсва, и най-вече енергия, поради което й отдават такава важност. Знаят, че им е нужно електричество, за да има светлина в класната стая или да задействат водна помпа, за да извадят питейна вода; знаят, че е нужно гориво, за да върви тракторът и да изоре нивите, от които идва хлябът им, или за автобуса, с който отиват до града, за да продадат продуктите си на пазара. По-бедните страни имат далеч по-ясна представа за значимостта на енергията по отношение на икономическия ръст.
— Е, и?
Филипе прокара ръка по светлите си къдрици.
— Въпросът е там, че Китай и Индия са решили да прехвърлят бариерите пред своето развитие. — Посочи назад, на юг. — Да видим какво е положението при нашите съседи, китайците. Десетилетия наред Китай на Мао Дзедун подхранваше огромно пренебрежение към автомобилната промишленост, смятайки я за символ на деградиралата буржоазия. Всички се придвижваха на велосипеди и бедността беше всеобща. Но когато Мао си отиде, нещата се промениха. Новото китайско ръководство разбра необходимостта от икономически ръст и страната започна да цени онова, което преди подценяваше. За първи път през 2002 година китайците произведоха и продаваха автомобили, и то при такъв потребителски ентусиазъм, че „Дженерал Мотърс“ планира да пренасочи към китайския пазар една пета от производството си. С всяка изминала година автомобилите в Китай се увеличават и се стигна дотам, че в този момент седем от десетте най-замърсени градове в света са в тази страна. Милиони и милиони китайци смятат, че да имаш кола е символ на висок обществен статус. — Наведе глава. — Можеш ли да си представиш какво влияние оказва това на световната енергийна индустрия?
— Ами това означава, че имаме още един играч на този пазар, нали?
— Не говорим за някаква си там страна, Казанова, а за Китай — страна с огромно население. Това са повече от милиард души, които искат да карат кола, повече от милиард, които искат да имат гориво, повече от милиард, които ще изпускат огромни количества въглероден диоксид в атмосферата.
Томаш се почеса по главата.