— Следователно твърдиш, че всички вкупом сме навлезли в порочен кръг, водещ до все по-голямо затопляне.
— Точно така — потвърди Филипе. — Именно затова ти казвам, че при достигането на определена критична температура се отприщват неуправляеми явления. Както ти обясних, Земята е жив организъм, способен да се саморегулира, а това означава, че винаги е успявала да се придържа към най-подходящите за живота температура и химичен състав. Но сега, заради масовото освобождаване на въглероден диоксид от твърдите горива, температурата се доближава до критична стойност, отвъд която планетата губи способността си да се саморегулира. И именно това е причината, която превръща глобалното затопляне в потенциална катастрофа.
Филипе излезе от водата и се отправи към столовете, от които бяха станали минути преди това. Томаш го последва замислен и угрижен поради лавината от потресаващи сведения.
— Добре, разбрах, че положението е сериозно — каза той. — Но каква връзка има всичко това с нашия разговор?
— По време на конференцията в Киото някои хора се досетиха, че договорът е само фасада. Основните въпроси бяха умишлено подминати. Киото събра много страни, всяка от които имаше своя работна програма, но малко от тях бяха истински загрижени за основния въпрос — климатичните промени. Напротив, ние бяхме свидетели как политиците си намигат и казват, че се интересуват не толкова от затоплянето на планетата, колкото от захлаждането в икономиката. Приемаха всички безобидни и приемливи за икономиките си мерки и отхвърляха всичко, което смятаха, че ще ги ощети. Ето такъв беше преобладаващият дух. Според логиката на политиците онова, което може да се случи след двадесет години, вече не ги засяга, тъй като е извън хоризонта на преизбирането им. Нека управляващите след тях да разрешават проблема.
— Така ли се изразяваха?
— Публично не, разбира се. Пред микрофоните показваха много отговорно отношение и изглеждаха искрено загрижени за глобалното затопляне. Истински държавници. Но в частните разговори ги виждахме как повдигат рамене и се надсмиват над онова, което току-що бяха заявили публично. Истината е, че не им пукаше!
— Значи конференцията не е свършила никаква работа…
— Чиста фасада. Проблемът е, че както вървят нещата, емисиите от въглероден диоксид не само няма да намалеят, а и ще се увеличат. Всъщност те вече нарастват. Освен това, в Киото се подходи наивно, защото се приемаше, че е достатъчно да се затвори кранът с въглероден диоксид, за да се разреши проблемът с глобалното затопляне. — Филипе замахна рязко и разсече въздуха с ръка. — Не мисля, че има по-неадекватен подход. Затоплянето на планетата е процес с натрупване. Дори и да преустановим днес емисиите на въглероден диоксид, а ние няма да го сторим, затоплянето ще продължи десетилетия наред. Преминаването на критичната граница от 550 ppm е неизбежно. Предвид настоящата еволюция, почти е сигурно, че ще прехвърлим 1100 ppm още този век. — Погледна събеседника си безпомощно. — Това е катастрофа.
Томаш се взря в очите му. Надежда вече му беше обяснила същината на проблема, но въпреки това беше шокиран от чутото.
— Какво може да се направи?
Филипе се усмихна.
— Точно това се запитах и аз в Киото. Какво може да се направи?
Двамата стигнаха до столовете на пясъка и седнаха.
— Е, и?
— Открих, че не съм единственият, който си задава този въпрос. Имаше и други специалисти, които разбраха каква измама беше тази конференция и се питаха какво би могло да се направи в действителност. В разговори по коридорите или в кафенетата открихме, че споделяме едни и същи притеснения и образувахме малка група. — Разсмя се, с нахлули спомени от Киото. — Знаеш ли как се нарекохме?