— С това ли се занимавахте през цялото време?
— Да, но не само. Джеймс и Атанасов често работеха заедно, докато аз бях по-близък с Хауърд. Дори ходих до Антарктида, за да наблюдавам палеоклиматичните изследвания, в които той участваше. — Погледът му се зарея из спомените от пътуването. — Това е много интересно, знаеш ли? Едно от нещата, които открих, е, че проникването в пластовете лед е като пътуване във времето.
— В какъв смисъл?
— Ледът на Антарктида е изграден от последователни пластове сняг, нали така? Тези пластове се наслагват един върху друг в продължение на хиляди години. Но всеки пласт съдържа малки мехурчета въздух, което ще рече, че ако сме направили достатъчно дълбок сондаж, можем да вземем проба от пласт на двеста хиляди години, да изолираме въздушните мехурчета от този период и да изследваме съдържанието им. Така се разбира, например, какво е било нивото на въглероден диоксид в атмосферата на определена епоха и каква е била средната температура по онова време. Хауърд ми показа парче лед, изваден след такъв сондаж на три хиляди и петстотин метра дълбочина, в базата „Восток“, в центъра на Антарктида. Анализът показа, че сега планетата се намира близо до най-горещия си период за половин милион години.
— Разбирам. Значи работеше заедно с Хауърд?
— Не, само следях работата отстрани. Но факт е, че в групата работехме по двама според близостта на изследваните области. Например при едно мое пътуване в Казахстан — за проучване на голямото нефтено находище Кашаган — минах през Русия и по молба на Хауърд наех хора, които да направят климатични измервания в Сибир, където температурите, по подобие на тези в Антарктида, се покачват по-бързо в сравнение със средните стойности на планетата.
— И тогава си се запознал с Надя.
— Тя разказа ли ти?
— Да.
— Така е, наех я в Московския университет, с помощта на един руски професор, приятел на Хауърд. — Намигна, опитвайки се да разведри разговора. — Хубаво парче, нали?
Томаш почти се изчерви.
— Да, забавна е.
— Прилапа ли я?
— Кого, Надя ли?
Филипе се разсмя.
— Не, Майка Тереза! — възкликна иронично. — Разбира се, че Надя, кретен такъв.
— Защо? Смяташ ли, че трябваше?
— Май нещо ме занасяш, Казанова. Доколкото те познавам, скочил си й още първата нощ.
— Що за глупост!
— Познавам те, Казанова. И зъбките ти знам. Не вярвам да си се променил чак дотам. Убеден съм, че не могат да устоят на зелените ти очи и сладките любовни приказки.
Томаш направи гримаса на човек, на когото не се харесва насоката, в която беше поел разговорът.
— Е, хайде, отплеснахме се от въпроса — каза той. Видимо се затвори и на лицето му се появи строго изражение. — Има нещо във всичкото това, което още не мога да разбера.
— Кажи.
— Защо бяхте само четирима? Защо не разширихте групата си, предвид обема и значимостта на работата?
— Заради сигурността.
— Сигурност ли? Сигурност по отношение на какво?
Приятелят му поклати глава и се усмихна насила, с лека тъга.
— Явно не знаеш какви интереси са замесени тук.
— За какво говориш?
— Говоря за най-големия бизнес в света. Петролът.
— Какво му е на бизнеса?
— Как мислиш биха реагирали тези баснословни богаташи, разполагащи с неограничена власт благодарение на петрола, ако открият, че някакви нещастници се занимават с изследвания, които биха могли да оспорят източника на техните богатства и власт?
— Май няма да останат доволни.
— Така е, никак няма да останат доволни.
— Но какво особено има в това? Доколкото знам, хиляди учени по света се занимават с изучаване на климатичните промени. Явно е, че нефтената промишленост не одобрява тези проучвания, и какво от това? Не ги одобряват и толкоз, здраве да е! Учените няма да спрат да си вършат работата само защото не е по вкуса на нефтената промишленост, нали?
Филипе остана за момент смълчан, сякаш претегляше какво би могъл да каже.
— Има някои неща в нашите изследвания, които не са ти известни.