Довършиха шашлика и виното и се облегнаха на столовете. Германците се бяха умълчали вече, замаяни от бирата, и атмосферата в бара беше спокойна и малко скучна.
— Да тръгваме ли? — предложи Томаш.
Филипе вдигна ръка и махна на сервитьора, изписвайки подпис във въздуха.
— Момент, да платя сметката.
Сервитьорът се приближи и започна да смята нещо в бележника си. Томаш се загледа в него, но мислите му се върнаха на положението, в което беше изпаднал приятелят му.
— И отново ще ти кажа — обърна се той към Филипе, — че в цялата тази история има нещо, което не се връзва.
— Кажи какво имаш предвид.
— Вие сте били четирима учени, изучаващи проблема с глобалното затопляне, нали така?
— Да.
— Но в света има стотици, може би хиляди други учени, които изучават същия проблем. Защо нефтодобивната промишленост ще иска точно вашата смърт? С какво сте по-различни от другите?
Сервитьорът връчи сметката и Филипе му подаде шепа рубли.
— Наистина ли искаш да знаеш? — попита той.
— Разбира се.
— Защото ние открихме нещо.
Томаш го изгледа въпросително.
— Какво?
Филипе се изправи, облече палтото си и се отправи към вратата на бара.
— Открихме нещо, което ще сложи край на нефтодобивната промишленост — равно каза той. — А това вече нямаше как да ни го простят.
И излезе.
XXI
Надежда седеше на широката дървена пейка между две юрти, подпряла крака на широко пънче, загърната в дебело и меко кожено палто. Юртите приличаха на хлебчета, подредени едно до друго, с градински пейки помежду им. Отзад имаше гъста редица дървета, отбелязващи началото на гората, сякаш палатките бяха опрели гръб в стена от стволове и храсти. Рускинята беше оставила на земята до пейката една газена лампа, чиято треперлива светлина чертаеше призрачни сенки, танцуващи в нощта наоколо.
— Е, как си? — поздрави Филипе, когато стигна до палатката с Томаш, който вървеше подире му. — Къде ходи?
— Насам-натам.
— Не ми казвай, че си се срещала с Камагън.
Рускинята цъкна сърдито с език.
— Моля те, не ме ядосвай.
Филипе се засмя и обърна глава назад.
— Надя има специален приятел тук. Един стар шаман, който й пълни главата с глупости.
— Не са глупости, Филка — възнегодува тя. — Той наистина притежава свръхестествена сила.
— Каква ти свръхестествена сила? Старецът си е шарлатанин.
— Той разговаря с духове.
Геологът прихна.
— Май по-скоро разговаря с духовните питиета.
— Ето, пак започваш.
Томаш се настани на дънера, в краката на Надежда.
— Каква е тази история с шамана?
— Мошеник, който баламосва хората — каза Филипе. — Убедил е Надя, че е вълшебник.
Надежда обърна нагоре очи с досада.
— Томик, не му обръщай внимание. Филка не знае какво говори.
— Аз ли не знам?
— Не, не знаеш.
— А какво според теб прави старият?
— Камагън има мистична сила — защити се рускинята. — Трябва да го признаеш.
— Въпросната сила не е мистична — каза Филипе с иронична усмивка, — а митична.
Томаш се размърда на пънчето в краката на Надежда.
— Надя, обясни ми това.
Тя направи широк жест с ръка, обхващайки нощта, която се спускаше над юртите.
— Когато пристигнахме тук, ти казах, че този остров е вълшебен, помниш ли?
— Да.
— Олхон е едно от главните шамански средища в света. Запознах се с Камагън, докато бродих из Сибир, за да правя онези метеорологични измервания за Филка. Дойдох тук, защото чух да говорят, че температурата в Олхон е по-висока от останалата част на района, и тогава ме запознаха с Камагън. Открих впоследствие, че той е един от най-важните шамани в света.
— Но какво толкова прави?
— Лекува хората.
— От какво?
— Ами, знам ли, от каквото страдат.
— Нещо като племенен шаман?
— Донякъде — каза тя, неособено доволна от определението. — Шаманът използва мистичната си сила, за да пътува из други измерения и да общува с духовете. Така постига равновесие между световете, физическия и духовния.