— Заради родителите ми, когато завърших гимназия, ми дадоха стипендия и заминах за Ленинград да уча геология. Беше по времето на Съветския съюз, разбира се.
— Ленинград ли? Санкт Петербург, искаш да кажеш.
— По онова време градът се наричаше Ленинград.
— И какво? Хареса ли ти?
— Градът е невероятно красив — каза той. — Но както може би се досещаш, само след две седмици бях върл антикомунист.
— И веднага си тръгна.
— Не. Останах четири години.
— Четири години?
Филипе сви рамене.
— Рускините ме накараха да остана — каза с неопределено изражение, което се колебаеше между безпомощност и примирение. — Страната ми се струваше ужасна, хората неприятни, комунистическата система не работеше, през зимата беше невероятен студ, но въпреки това не можех да си тръгна. — Въздъхна. — Момичетата тук бяха моята слабост, нищо не можех да направя.
— Какво толкова специално има в тях?
Приятелят му погледна към Надежда, сякаш тя бе доказателство.
— Нима не виждаш?
Размениха притеснени погледи, когато дойде време да си лягат. В юртата имаше само две легла, а те бяха трима. Томаш предположи отначало, че Филипе ще ги настани в отделна палатка, но когато решиха да си лягат, разбра, че всички остават в палатката на приятеля му.
В последвалата суматоха най-различни мисли минаха през главата на Томаш. Първо, почти инстинктивно помисли, че двамата с Надежда щяха да спят в едното легло, а Филипе на другото. Струваше му се естествено решение, като имаше предвид връзката си с рускинята от последните дни. Но малко след това премисли. Не е редно да спи с момичето в палатката на приятеля си. Може би най-доброто и кавалерско разрешение щеше да бъде те двамата да спят на едно легло, а тя на другото. Нещо като полово разделение.
Тъкмо щеше да направи доблестното предложение, когато видя Филипе да придърпва Надежда за ръката.
— Днес, мила моя, ще спиш с мен — каза той.
Томаш не можеше да повярва. Дали беше чул добре? Но онова, което последва, разсея всичките му съмнения. Надежда, за негова почуда, не се възпротиви на поканата, по-скоро се разсмя и се остави да я отведат, притисната в сладострастната прегръдка на Филипе. Двамата се свлякоха в едно от леглата и със смях се мушнаха под чаршафите и одеялата.
Историкът се съблече като омагьосан. Беше потресен от лекомислието и наглостта, с които Надежда го бе сменила с друг. Облече пижамата и легна в леглото. Беше се привързал към нея, бе свикнал с близостта й, да я има като своя, но тази илюзия бе разбита като огледало. Действителността вече не бе съвършената цялост, каквато я виждаше преди, а разпиляна мозайка, каквато всъщност е била.
Изгаси лампата и юртата потъна в пълен мрак. Но не и тишина. Кискането на Надежда и хиленето на Филипе преминаха в нещо друго — сега тя стенеше, а той пръхтеше и дишаше тежко. Дюшекът се тресеше, скърцаше и скриптеше, полюшвайки се като кораб в разбушувани води. Томаш притвори очи, зави се презглава с одеялото, сякаш можеше да се отърве от този кошмар. За миг му се стори, че е по-добре, но любопитството му го предаде и докато се съсредоточаваше, улови звуците от бурния вихър, който раздрусваше леглото до него.
„Курва — каза си той. — А аз съм обикновен глупак. Само аз мога да се привържа сантиментално към една курва.“
Стенанията и пъшканията се усилиха и изригнаха в апотеоз от диви викове и мучене, за да притихнат почти веднага, като внезапно стихнала буря.
След кратко гукане, кротко и звънливо, в юртата най-сетне настъпи тишина и Томаш, мъчейки се да не мисли за станалото, освободи съзнанието си и леко се остави да го понесе сънят.
Странен шум посред съня задейства отново съзнанието му. Тънеше в незнайни дълбоки води, когато някаква сила го издърпа рязко на повърхността. Беше сънувал майка си; чу как се сгромолясва по стълбите, сбъдвайки заканата, която му бе отправила в дома. Дали не беше предупреждение? Дали не се случваше нещо с майка му? И дали наистина беше сънувал? Още сънен, но обхванат от внезапна тревога, той реши да провери — само така можеше да си възвърне спокойствието и душевния мир.
Отново чу шум.
Усети движение навън. Вече знаеше, че това не беше сън, майка му не се беше хвърлила от стълбището. Някой се приближаваше, чуваше стъпките, задъханото дишане.