Надигна се в леглото, напълно разбуден, опря лакти на дюшека и се опита да се взре в тъмнината.
— Филка! — подвикна настоятелно някакъв мъж от вратата на юртата. — Филка!
— Что? — Беше съненият глас на Филипе. — Кто ето?
— Ето я, Борка.
— Что такое, Борка?
— Там тебя ребята ищут, и некие стволы.
Филипе скочи от леглото и сърцето на Томаш трепна. Не разбираше какво говорят, но усещаше, че става нещо.
— Какво има?
— Обличай се! — заповяда Филипе. — Веднага!
— Какво става?
— Търсят ни въоръжени мъже.
XXII
Измъкнаха се скришом през вратата на юртата и бързо потънаха в мрака. Томаш още си стягаше колана на панталоните, а Надежда закопчаваше сакото си. Следваха непознатия, който ги беше предупредил — хилав мъж на име Борис, който ги водеше в тъмнината през селището, а после и извън него. Чуха викове някъде назад и обърнаха глави, опитвайки се да разберат какво става, но тъмнината беше непрогледна и нищо не успяха да видят — дочуваха се само заповеди, тропот на тичащи хора и удари по метал.
Продължиха с протегнати напред ръце, слепешката опипвайки пътя; различаваха само чезнещия силует на човека отпред. Борис беше единственият, който знаеше къде отиват, и затова вървеше отпред, водейки ги през боровата гора. Понякога се натъкваха на дънери, удряха се в клони, деряха ги бодливи храсти, но страхът ги подтикваше напред, принуждаваше ги да тичат с наострени сетива, тупащи сърца и притъпена болка.
Четиримата се придвижваха из тайгата няколко десетки минути, попадайки от време на време в непроходими храсталаци, които ги караха да се върнат и да заобиколят, докато неусетно гората пред тях се отвори. Излязоха на една поляна и се озоваха пред малко селище.
— Каранци — съобщи Борис.
— Намираме се в село Каранци — поясни Филипе шепнешком, без да смее да говори по-високо. — Борка познава добре мястото.
— Кой е Борка?
Приятелят му посочи руснака.
— Борис. Казваме му Борка.
Борис им направи знак да изчакат и потъна в нощта, оставяйки тримата заковани пред селото, треперейки от студ и страх, без да знаят какво да правят.
— Къде отиде той?
— Отиде да види как да ни измъкне оттук. Ще чакаме.
Останаха смълчани една дълга минута, почти затаили дъх, за да чуват по-добре. Опитваха се да различат всеки подозрителен шум, всеки съмнителен звук, но всичко беше спокойно и чуваха само собственото си притаено дишане.
— Кои са въоръжените типове?
— Не знам.
— Тогава защо бягаме?
— Защото не е нормално въоръжени лица да влизат посред нощ в селището. — Филипе още беше задъхан. — След смъртта на Хауърд и Атанасов дойдох да се скрия тук, в Олхон. Познавам мястото от студентските си години в Ленинград. — Направи пауза, за да си поеме дъх. — През цялото време се страхувах, че същата съдба може да сполети и мен. Затова подготвих нещо като охранителна система с момчетата, на които плащам всеки месец. — Махна по посока на мрака, който беше погълнал Борис. — Борка е един от тях.
Отново замълчаха и се ослушаха за необичайни шумове. Нищо. Чуваха само собственото си, все още учестено дишане и шумоленето на дърветата, шепнещи си с вятъра.
— Тези въоръжени мъже — каза Томаш — как са открили къде се криеш?
— Добър въпрос.
— Мислиш ли, че са ни проследили, мен и Надя?
— Вероятно.
— Още от Москва ли?
— Вероятно.
— По дяволите — прошепна историкът отчаяно. — Нищо не съм усетил.
Филипе въздъхна.
— Вината е моя — каза той. — Не трябваше въобще да отговарям на твоя имейл.
— Но откъде са разбрали?
Приятелят му се замисли над въпроса.
— Ходи ли до Виена?
— Ходих. Отидох до ОПЕК, за да се опитам да разбера какво си разследвал в деня, в който са били убити американецът и българинът.
— Значи там е станало. Засекли са те и са поставили някой да те следи, за да видят докъде ще ги заведеш.
Томаш поклати глава съкрушено.
— Ама какъв глупак съм наистина.
— Вината е моя — повтори Филипе. — Аз трябваше да съм по-досетлив.
Дочуха стъпки и млъкнаха разтревожени, опитвайки се да разпознаят заплахата. Един силует се материализира до групата, карайки ги да изтръпнат от ужас. Беше Борис, който се беше завърнал от мрака. Руснакът прошепна няколко думи и ги поведе из безлюдните улици на спящото село, към сграда, която напомняше обор.