— Борка пита дали си във форма — каза Филипе.
— Аз ли? Да, мисля, че да — отвърна Томаш. — Защо?
Борис запали фенерче и го насочи към стената на обора. Светлината заигра по дървото, докато намери онова, което търсеше.
— Защото ще трябва да ги използваме.
Бяха велосипеди.
Караха по някаква пътека със запалени фарове и излязоха на прашен черен път, където спряха. Тримата пред него заспориха нещо на руски и всеки сочеше в различна посока — явно имаше разногласие в групата.
— Какво става? — поиска да узнае Томаш, прекъсвайки непонятната славянска реч.
— Опитваме се да решим накъде да тръгнем — обясни Филипе на английски, за да могат руснаците да следят разговора. — Борка иска да ни отведе в Хужир, но на мен ми се струва рисковано. Въоръжените типове със сигурност ще отидат там.
— Каква е алтернативата?
— Ами това е проблемът — отбеляза приятелят му. — Не знам.
— Аз имам предложение — каза Надежда.
— Казвай.
— Старият Камагън.
— Не говори глупости.
— Чуй ме, Филка — умолително каза тя. — Днес ходих да го посетя в Шаманка. Камагън ще намери начин да ни измъкне оттук, ако отидем при него.
— В Шаманка?
— Да.
Настана тишина, докато Филипе преценяваше тази възможност. Попита Борис нещо на руски и след като чу мнението му, настъпи педала и кимна утвърдително.
— Да тръгваме натам.
Свиха по пътя и се отправиха на запад. Езерото беше наблизо, съзираха едва доловима виделина пред тях и проблясващите тук-там в нощта светлинки на Хужир. Решиха да рискуват и да минат през градчето, но когато наближиха първите къщи, промъквайки се с безкрайна предпазливост, дочуха рев на двигатели зад тях. Борис направи знак и те незабавно залегнаха в канавката.
Ръмженето на двигателите се засили, изведнъж пътят светна под ярки фарове и два джипа профучаха с рев. Томаш се вгледа в автомобилите — джиповете бяха пълни с хора.
— Това са те — прошепна Филипе. — Нас търсят.
Джиповете спряха стотина-двеста метра по-напред и останаха така, със запалени фарове, сякаш преценяваха ситуацията. Напомняха диви зверове, дебнещи плячка. Задържаха се за секунди, после светнаха задните светлини на първата кола и веднага след това на автомобила отзад.
— Идват насам! — изплаши се Томаш.
Разтревожен, че джиповете могат да минат край мястото, където се бяха укрили, Борис прошепна нещо на руски и Филипе махна на Томаш да го последва.
— Това е много опасно — каза той, — Борка ще ни преведе по друг, пряк път.
Измъкнаха се от канавката и закриволичиха из тъмната степ. Смачканите треви и билки под краката им излъчваха силен и замайващ аромат. Няколкостотин метра по-нататък излязоха на широка пътека и се качиха на велосипедите. Бавно заобиколиха Хужир, напредвайки метър по метър с изгасени фарове, после стъпиха здраво на педалите и въртяха, докато краката им натежаха като олово.
— Шаманка — извести Борис.
Бяха пристигнали. Очите на Томаш бяха привикнали с мрака, но първото, което отбеляза, когато достигнаха землището, не беше образ. Не беше и мирис. Първото, което доловиха изострените му сетива, бе тихият, спокоен ромон на водата.
Заливът имаше малък пясъчен плаж, извит като широко „U“. Тъмен силует, напомнящ готическа крепост, се издигаше от лявата му страна. Четиримата слязоха от велосипедите и се спуснаха до плажа, после поеха по посока на мрачния силует, изправен над залива.
— Какво е това? — попита Томаш, сочейки към сянката, която сякаш бе застанала на стража край езерото.
— Шаман скала — каза Филипе. — Наричат го Шаманка.
— Шаманската скала?
— Не е шаманска скала — поправи го приятелят му. — А скалата Шаманка. Този зъбер е едно от деветте най-почитани свещени места на Азия.
Томаш се вгледа внимателно в сянката пред тях.
— С какво е забележително това място?
— Разкажи му, Надя.
Рускинята, която мълчаливо вървеше отпред, забави крачка и тръгна редом с Томаш.
— Тук, в Шаманка, се е родил първият шаман — обясни тя. — Той бил мъж и след известно време се почувствал много самотен. Тогава създал първата жена шаман.