След няколко минути отдих загребаха отново, но вече без яростното настървение, което ги беше тласкало напред. В главите им продължаваше да отеква отново и отново онзи звук, който бяха чули при бягството си от Шаманка — зловещото изсвирване на куршумите, разсичащо въздуха около тях като невидими ятагани, което ги бе накарало да осъзнаят, че големите беди никога не идват с предизвестие, а по-скоро връхлитат ненадейно от засада, невидими и вероломни.
Загубиха представа от колко време гребат. От плажната ивица на юртеното селище, под меката привечерна светлина, брегът от другата страна на Малое море им се струваше изкусително близко, на една ръка разстояние. Но сега на двамата бегълци, залутани като слепи в нощта, обезверени, с болезнено сковани гърбове и разяждани от страх, разстоянието им изглеждаше непреодолимо. Близо ли бяха? Или далече? Вглеждаха се в светлините и им се струваше, че стоят на едно и също място; после се загледаха към огъня на Камагън и осъзнаха, че се е стопил до едва доловимо потрепване, като звездица, блещукаща на хоризонта — явен знак за това колко далеч назад беше останала Шаманка.
Внезапно кануто се удари в нещо невидимо и двамата изтръпнаха. Дали не бяха заседнали? Дали не бяха се ударили в скала? Надежда се наведе и слепешком опипа дървото. Ако ударът беше пробил кануто, на дъното щеше да има вода.
— Какво беше това? — прошепна Томаш тревожно.
Ръката на Надежда обходи цялото дърво, но отвътре кануто си беше сухо, което я накара да въздъхне с облекчение.
— Всичко е наред — увери го тя.
— Тогава какво стана?
Въпросът беше основателен, още повече че кануто си стоеше неподвижно. Рускинята се надигна внимателно и се наведе напред, за да опипа кануто от външната страна. Топна ръка в студената вода при носа и обходи лодката от единия до другия й край, без да разбира какво се е случило. И тъй като нищо не установи, наведе се още малко и потопи цялата си ръка във водата, с известен страх, докато пръстите й докоснаха рохкава зърнеста повърхност.
— Пясък! — възкликна тя. — Заседнали сме на пясъчен нанос.
— Ах, не може да бъде! Ами сега?
— Блин! Трябва да се измъкнем оттук.
Томаш се закрепи на кануто и с греблото опипа дъното. Наистина беше пясък и по всичко личеше, че носът се е врязал в него, докато задната част на лодката свободно се носеше по водата.
— Не мислиш ли, че сме стигнали до плажната ивица? — реши се да попита той.
— Възможно е. Можеш ли да видиш нещо?
Двамата се взряха напред, опитвайки се да различат нещо. Вече бяха свикнали с тъмнината, но беше невъзможно да зърнат нещо отвъд гъстия мрак пред тях. Сякаш бяха пропаднали в бездна, напълно изгубени в непроницаемата тъма. Но се налагаше спешно да разберат къде се намират. Томаш отново спусна греблото, но този път непосредствено пред кануто. Достигна пясъка много по-бързо, отколкото от средата на лодката. Събрал кураж, Томаш събу обувките и чорапите, нави панталоните до коленете и се приближи до носа.
— Остави ме да мина — помоли той.
— Внимавай, Томик.
Потопи боязливо стъпалото си във водата. Студът веднага преряза тялото му и ушите му забучаха. Постепенно потопи целия крак и стъпи на пясък, преди водата да е стигнала до коляното му. После нагази и с другия крак и с огромна предпазливост тръгна напред, крачка след крачка, докато водата стигна до глезените му, а после съвсем се отдръпна.
— Плажът е — установи с облекчение. — Стигнахме отсрещния бряг.
Върна се назад и помогна на Надежда да слезе от кануто. Двамата поеха, хванати за ръце към плажа, като слепци по непознат път, и спряха едва когато престанаха да усещат пясъка и почувстваха тревата на сибирската степ под стъпалата си.
— Накъде сега? — попита Томаш, докато обуваше чорапите и обувките си.
— Мисля, че е най-добре да отидем до Сахюрта.
— Пеш ли?
Надежда цъкна раздразнено с език.
— Да виждаш случайно автобус?