— Не.
— Тогава защо задаваш идиотски въпроси, Томик? Разбира се, че ще трябва да отидем дотам пеш.
Томаш се надигна припряно.
— Много добре — каза той. — Тръгваме ли?
Рускинята продължаваше да седи на тревата.
— Можеш ли да видиш нещо в тъмното?
— Аз ли? Не.
— Тогава сядай и мълчи.
Бяха задрямали вкопчени един в друг, слети в прегръдка, която ги пазеше от острия студ на степната нощ. Първи Томаш отвори очи и видя ясната синева, която постепенно превземаше небето. Размърда се и събуди Надежда.
Първите слънчеви лъчи огряваха другата страна на Олхон, очертавайки черния издължен силует на острова на тъмния фон на мастиления небосклон. Огледаха се наоколо и за първи път видяха как изглеждаше брегът, където бяха заседнали. Около тях се разстилаше степта, после започваше тайгата, покриваща планинските склонове в далечината; пред тях имаше ред лагуни, заливи и носове се врязваха в бреговата линия, пясъчни ивици се редуваха с надвиснали зъбери. Потърсиха следи от другарите си по суша и по вода, но единственото, което видяха, беше сянката на изоставеното кану, полюшващо се на плажа като довлечен отнейде дънер, носещ се по ритмично прииждащите вълни, които се разбиваха и заливаха пясъка.
— По-добре да тръгваме — предложи Томаш.
Този път Надежда одобри предложението и стана. Утринната светлина беше оскъдна, но достатъчна, за да различат пътя. Подгонени от студа и глада, те бързо поеха по пътя. Прегазиха ниската степна трева и се отправиха на югозапад, като следваха бреговата линия, доколкото беше възможно, и хлътваха по пътеките навътре в сушата винаги щом се наложи.
— Далече ли е мястото, където отиваме?
— Сахюрта ли? Около четиридесет километра.
Томаш се ококори.
— По дяволите! Това си е цял маратон! — Взря се в хоризонта. — Нищо ли няма преди това?
— Доколкото знам, не.
— Да не би да е онова селце, където хванахме ферибота за Олхон?
— Точно това. Оттам можем да вземем автобус и да отидем до Иркутск.
— Не е ли опасно? Ония типове, които са ни по петите, може да дебнат по този път…
— А каква е алтернативата, Томик?
— Не знам. Ти ми кажи.
Надежда махна към планините на северозапад.
— Можем да тръгнем в тази посока и да стигнем до Манзурка — предложи тя. — Но дотам са осемдесет километра.
— А ако се качим нагоре по брега?
— Още по-зле. Най-близкото селище е Байкалское, на около триста километра.
Томаш сви устни.
— Добре, тогава най-добре е да рискуваме и да вървим в онова селце с ферибота — примири се той. — Може и да се качим на автостоп, преди да стигнем дотам, знае ли се?
Степта беше еднообразна, но неравна, непрекъснато се катереха и слизаха от хълмовете. Ниски храсти растяха на почти еднакво разстояние един от друг, сякаш някой ги беше засаждал. Виждаха се магарешки бодли и градински чай, а жълтият нюанс на слънчогледите придаваше цвят на сухия пейзаж със землиста окраска.
— Никой ли не живее тук? — отчая се Томаш след половин час ходене.
— Нет — потвърди Надежда, без да вдига очи. — Земята е много бедна, нали виждаш? Има малко вода в степта. И понеже мястото е почти пустинно, никой не иска да се засели тук.
Невисоки ридове се изпречваха на пътя им и ги принуждаваха да заобикалят препятствията, за да могат да продължат напред. Разговорът вървеше на пресекулки, с откъслечни реплики. Двамата бяха гладни и изморени и им се щеше колкото е възможно по-бързо да се измъкнат оттам, но трябваше да се примирят с положението.
Томаш все още таеше обида. Беше решил да премълчи, но сега, след толкова път, се поддаде на изкушението да сподели терзанието, което го изгаряше отвътре на бавен огън.
— Харесваш ли Филипе? — престраши се той.
Надежда сви рамене.
— Не се оплаквам — каза тя. — Винаги е държал на думата си. Освен това върши нещо важно, не смяташ ли?
— Разбира се — съгласи се Томаш. — Но аз питам дали наистина го обичаш?
— А, това ли?
Продължи да върви мълчаливо.
— Е?
— Мъжете са си мъже. Вие харесвате секса, аз също харесвам секса. Какво лошо има в това?
— Обичаш ли Филипе?
— Обичам всички мъже, с които съм. Стига да плащат, всичко е наред.
Томаш замълча за миг, замислен над думите й.