— Не ти ли се иска да се измъкнеш от този живот?
— Какъв живот? На професионалистка в секса?
— Да.
— Блин! — изруга тя. — Ама какъв ти е проблемът?
— Никакъв. Само ми е любопитно, това е. — Вгледа се напрегнато в нея. — Принудена си да живееш така, нали?
Надежда се разсмя.
— Какво, искаш да ме спасяваш ли?
— Да, защо не?
Рускинята млъкна и се вгледа в земята под краката си.
— Ти си много мил, Томик. Но аз нямам нужда да бъда спасявана.
— Така ли мислиш?
— Така. Никой не ме принуждава да водя този живот. Правя го, защото обичам парите и защото ми доставя удоволствие. Ако днес реша да приключа с това, веднага ще го направя. — Изгледа го дружелюбно. — Знаеш ли какво означава името ми?
— Надя?
— Не, глупчо. Надежда. Знаеш ли какво означава?
Томаш сви устни.
— Нямам представа.
— Надежда означава упование — каза тя и се усмихна лъчезарно. — Упование. Разбираш ли, Томик? Аз имам вяра. — Впери замечтан поглед в хоризонта. — Когато завърша факултета следващата година, знаеш ли какво ще направя? Ще си намеря някой Иван и ще замина с него да живея в Крим. — Тръсна рижите си коси безгрижно. — Не бери грижа за мен.
— А мафията ще те пусне ли?
— Каква мафия? Живея както ми се иска и ще зарежа този живот, когато реша. Тук мафиите нямат думата. Ще правя с тялото си каквото искам, а на който му се ще, ще плаща. — Кимна към Томаш. — А ти с твоите проповеди трябва да знаеш, че вече няма да има гратис. Отсега нататък, ако смяташ да играеш играта, ще плащаш. Не си по-различен от другите.
XXIV
Облак прах им подсказа, че наблизо има път от утъпкана пръст. Стрелките на ръчния часовник на Томаш вече се приближаваха към обед. Двамата бегълци се влачеха безмълвно из степта, прекалено изнемощели, за да поддържат разговор. Гората се спускаше по планинския склон и достигаше до малка ливада, но двамата предпочетоха да продължат по откритата пустош, където се ходеше по-лесно.
Прахолякът в далечината ги извади от летаргията, в която бяха изпаднали, и им вдъхна живот така, както въздухът съживява спихнат балон.
— Хора идват насам! — възкликна Надежда. — Най-сетне!
— Да, но идват насам — отбеляза Томаш. — А на нас ни трябва някой да отива натам.
— Няма значение. Щом идва кола, значи наблизо има пътна зона. Това е чудесно!
Опитаха се да предвидят трасето на автомобила, който вдигаше тази пушилка, но скоро разбраха, че има само един възможен път — този, който водеше към тях. Степта се свиваше на това място до тясна ивица, притисната между тайгата и езерото, поради което и възможностите не бяха много. Никакъв автомобил не би могъл да премине през гъстата гора, а не се виждаше друг облак прах, който да показва движение по друг път през близката гора. Следователно автомобилът, който се приближаваше, щеше неминуемо да мине покрай брега, където двамата се намираха. Изкачиха се на малко възвишение и зачакаха с надежда.
Облакът нарасна и ревът на мотора премина в кресчендо. Ненадейно колата изскочи иззад един хълм и се понесе насреща им. Беше джип. Веднага след него се показа друг и Томаш усети как нещо прерязва гърдите му. Беше познал джиповете от предишната нощ.
— Те са! — извика Томаш.
Дръпна Надежда за ръката и затича по склона надолу, препускайки лудо из степта. Не беше сигурен дали са ги видели, макар че това му се струваше твърде вероятно. Страхът олекоти крачката му и умората се изпари, заместена от прилив на енергия, която вече си мислеше, че не притежава. Двамата хукнаха из откритата пустош, преценявайки близостта на джиповете по слух и с крайчеца на окото. След няколко минути лудешки бяг пресякоха линията на дърветата и потънаха в тайгата.
Сред боровете и храстите напредваха много по-бавно — достатъчно бавно, за да разберат, че моторите са угаснали. Чуха да се удрят врати. Явно ги бяха открили и ги преследваха. Дочуха викове на мъже, които им подействаха като приток на адреналин; подвикванията на преследвачите им вляха допълнителни сили и ги тласнаха напред, в отчаяно бягство. Тичаха с все сила сред дърветата, удряйки се в клоните, тръни и храсти късаха дрехите и кожата им. Но нищо не можеше да ги спре. Тичаха като зайци сред гъсталака и се промушваха между боровете, стараейки се да увеличат разстоянието между тях и преследвачите.
Продължаваха да крещят заповеди някъде зад тях, ту по-наблизо, ту по-далече. В някои моменти им се струваше, че още миг и ще ги заловят, но веднага след това се убеждаваха, че се отдалечават от непознатите. Дробовете им щяха да се пръснат от напрежение и собственото им дишане им се струваше толкова шумно, че неминуемо щеше да ги издаде, но продължаваха да тичат все по-напред и по-напред, навлизайки дълбоко навътре в гората.