Томаш и Надежда замръзнаха от ужас. Струваше им се, че шумът от ударите на сърцата им се долавя на сто метра разстояние. Смъртта бродеше наоколо, душеше страха им, улавяше топлата им диря. Чуха друг мъжки глас, но никой не се показа. Човекът с Калашников застина за момент на полянката пред храста, каза нещо на някой, когото не виждаха, и отново пое напред, в храсталака.
Двамата бегълци останаха неподвижни, с молитва на уста, опасявайки се да не би да се появят други преследвачи. Дочуха нови гласове, сега отдясно, сякаш ловджийската хайка току-що ги беше подминала, без да ги забележи. Откъслечните реплики между непознатите звучаха все по-приглушено и Томаш въздъхна с облекчение.
— Отиват си — прошепна толкова тихо, че самият едва се чу.
— Да — отвърна му тя също толкова тихо.
— Разбра ли какво си казваха?
— Търсят ни.
— Но вече ни изгубиха. Може би е по-добре да се възползваме и да избягаме в обратната посока.
— Не. Те знаят, че се крием.
— Така ли?
— Да. Говореха си за това.
— Но какво да правим?
— Да стоим мирно. Ако се размърдаме и се разшумим, веднага ще ни намерят.
Млъкнаха и останаха неподвижни. Копнееха да напуснат скривалището си, но бяха сковани от страха и не можеха да помръднат. Отекващите наблизо гласове потвърждаваха, че преследвачите им продължават да претърсват зоната, а шумът огласяше гората, сякаш проверяваха всяко кътче в гората. Внезапно звуците спряха и мъжете започнаха диалог.
— Ще се върнат назад — прошепна Надежда, която следеше разговора.
Веднага след това гласовете наистина станаха по-високи и двамата бегълци отново затаиха дъх. Усетиха някой да се приближава и се вцепениха, питайки се дали сърцата им щяха да издържат на повторното преминаване на преследвачите. Чуха шума от разгръщаните клони и изведнъж пред очите им застанаха нечии крака. На половин метър от храста се виждаше обърнат надолу Калашников. Непознатият също носеше дънки, но беше по-набит от предишния. Мъжът спря за миг толкова близо до тях, че виждаха само краката и корема му; горещо пожелаха да се отдръпне колкото е възможно по-бързо.
Но непознатият остана на мястото си. До него се появи още един човек; двамата се заоглеждаха ту на една, ту на друга страна, сякаш бяха объркани. Внезапно вторият мъж клекна и надникна под храста.
Видя ги.
— Вот они — извика руснакът.
Ужасен, Томаш едва не изскочи иззад храста. Но краката не го държаха, отмалели като сварени спагети, така че дори нямаше сила да реагира.
Около храста настана истински ад. Двамата непознати от полянката обърнаха калашниците към укритието; появиха се още дула на оръжия, някои се промушиха в листака и един глас изрева:
— Выходите оттуда! — заповяда той. — Быстро!
Надежда трепереше от ужас.
— Искат да излезем оттук — преведе тя.
Като сомнамбул, с притъпени сетива, Томаш дръпна клоните и помогна на рускинята да излезе. Докато се изправяше, някой стовари юмрук в корема му. Томаш се преви одве и рухна на земята.
— Ето ты геолог? — излая заплашителен глас.
Усети дулото да се залепва за тила му. Минаха няколко секунди, докато възстанови дишането си.
— Не разбирам руски — каза той на английски. Устата му беше пълна с пръст.
Чу женски стон, биеха Надежда. Последваха нови въпроси на руски. Момичето отговаряше между хълцанията.
„Това е краят“, помисли си Томаш.
Руснаците й крещяха и тя отговаряше през плач. После се обърнаха отново към него, дръпнаха косата му назад, някой залепи уста на ухото му и извика още нещо на руски. Непознатият го опипа, намери джобовете, пребърка го и извади каквото намери. После пусна главата му и Томаш отново усети дулото в тила си. Чу някакъв разговор и след малко останалите мъже се отдалечиха на няколко метра, сякаш не искаха да участват в онова, което щеше да последва.
„Ще ме разстрелят“, разбра с ужас.
Надежда хълцаше. С крайчеца на окото си Томаш видя, че и тя беше повалена на земята, със забит Калашников в тила. Настана тишина.