Силен пукот отекна край Томаш и оглуши дясното му ухо. Обърна глава и потресен, видя, че главата на Надежда бе раздробена. Пръски кръв и мозъчна тъкан се смесваха на земята с косите с цвят на мед.
Дулото бутна главата му напред, при което челото му се удари в земята. Томаш си помисли в този миг, че всичко е свършило. Щяха да стрелят. Натискът на тила му изчезна и без да разбира какво става, усети, че мъжът се навежда зад гърба му и отново приближи уста до ухото му.
— Върви си, португалецо — каза непознатият на английски. — Върви си и никога вече не се връщай.
Мъжете се размърдаха и за секунди поляната опустя. Разтреперан от шока, Томаш бе обзет от чувство за нереалност. Питайки се дали всичко това не беше само кошмар, се надигна и седна на земята. Мъжете наистина бяха изчезнали, оставяйки портфейла и паспорта в краката му.
Тогава невярващите му очи се спряха на окървавеното безжизнено тяло на Надежда, проснато на влажната земя като счупена кукла, и заплака.
XXV
Сградата изглеждаше тиха и спокойна както винаги, може би малко по-жизнерадостна от преди. Все пак пролетта беше в разгара си и лехите в градината бяха отрупани с цвят. Розите сияеха под слънцето — червени и жълти, пълни с живот, съревновавайки се с оранжевия цвят на кантариона, чиито листа прозираха на светлината. Но екзотичното излъчване на цветната градина идваше най-вече от небесносинята нигела с разтворени като звезди венчелистчета.
Томаш влезе в дома и сякаш попадна в друг свят. До този момент не можеше да се освободи от страшното преживяване в Сибир. Не можеше да заличи спомена от изстреляния откос с Калашников, който беше раздробил главата на Надежда, нито образа на девойката, просната на поляната в тайгата. Звукът и образът постоянно гнетяха Томаш, споменът пулсираше в главата му през целия път от бреговете на Байкал до старческия дом в Коимбра.
Но в момента, в който прекрачи входната врата, натрапчивият кошмар внезапно отлетя, сякаш съзнанието му милостиво се беше съгласило на примирие. Сякаш подсъзнанието му подсказваше, че за да се справи с новия проблем, не биваше да внася тук предишния — за всяко нещо си имаше време. С внезапно прояснена и спокойна глава, Томаш се запъти направо към кабинета на директорката в средата на коридора и спря едва пред табелката с името Мария Флор на дървената врата.
— Може ли? — попита той, надничайки в стаята малко след като беше почукал.
Директорката вдигна глава от документите, които преглеждаше, и му отправи очарователна усмивка.
— Заповядайте, професоре — каза тя и го покани на мястото пред бюрото. — Мислех, че сте изчезнали от лицето на земята.
Томаш се настани на стола.
— Малко оставаше — отговори той, потръпвайки. — Бях извън страната, където попаднах в доста сложна ситуация. Върнах се едва днес. Веднага щом слязох от самолета в Лисабон, минах да взема колата и дойдох направо тук, в Коимбра.
— Забелязах, че не сте ни посещавали скоро.
Посетителят се сви на стола и сведе очи, малко засрамен от онова, което навярно си бяха помислили за отсъствието му.
— Извинявам се, така се налагаше. Служебни задължения — оправда се той отново. После вдигна глава, сякаш искаше да покаже, че е приключил със самокритиката. — Майка ми как е?
— Избяга.
Томаш отвори широко очи. Отговорът го разтърси безцеремонно като шамар.
— Моля?
— Майка ви избяга.
— Как така избяга?
— Много просто. Взе си нещата и излезе през вратата.
— Но… вие сте я оставили да си замине?
Директорката въздъхна.
— Професоре, какво можехме да направим? Не забравяйте, че всичко това е ново за нея. Майка ви е свикнала с определен начин на живот. И изведнъж се оказва в друга среда, съвършено непозната и чужда за нея, при това против волята й. Както можеше да се очаква, реакцията й беше негативна.
Томаш почувства как гневът напира в гърдите му като вулкан, готов да изригне.
— Но как можахте да я оставите да си тръгне оттук?
— Доколкото знам, професоре, майка ви е пълнолетна и има всички права, включително свобода на движение. Щом си е взела нещата и е напуснала, какво бихме могли да направим ние? Тя не е затворник все пак. Не е осъдена от нито един съд, нали?
— Но тя не може да стои сама, без надзор! Тя е опасна за самата себе си. Къде е майка ми сега?