Мария посочи вратата.
— Тук.
— Моля?
— Тук, в дома.
Томаш я изгледа объркано.
— Извинете, не ви разбрах. Не казахте ли, че е избягала?
— Казах ви истината. Избяга на третия ден.
— Но сега е тук?
— Да, успяхме да я върнем, слава богу.
Томаш въздъхна с облекчение.
— Опитахме да се свържем с вас, но мобилният ви телефон беше изключен. Не можете да си представите колко пъти опитвахме. И понеже знаехме, че майка ви е пациентка на доктор Говея, решихме да се обадим в болницата и успяхме да говорим с него. Всъщност доктор Говея я намери и върна.
— И как се чувства тя сега?
— Свиква, слава богу. Искате ли да я видите?
— Разбира се — каза той и се надигна веднага.
— Добре е, но като имаме предвид състоянието и възрастта й, разбира се — отговори директорката, без да става. — Беше важно да сте тук с нея през първите дни от приобщаването й към дома.
— Да, знам. Но повярвайте ми, това беше невъзможно.
Томаш се поколеба за момент какво да направи: дали да излезе, или да седне отново. Поведението на директорката на дома му показваше, че разговорът не е приключил, и може би бе по-добре да се върне на мястото си.
— Както навярно разбирате, тези неща са малко сложни за нас — каза Мария, решила да го накара да осъзнае отговорностите си. — Да се управлява старчески дом не е лесно и непрекъснато се сблъскваме с нови ситуации. Вчера, например, една осемдесетгодишна жена почти цяла нощ е обикаляла дома да търси кухнята. Объркала се, не могла да намери стаята си и направила опит да легне при трима от обитателите на дома.
— Сериозно? — учуди се Томаш, заемайки отново стола си. — Виж ти, като остарея, искам да дойда тук.
— Не се шегувайте.
— Извинете, представям си как си лежа в стаята, а посред нощ идва някаква жена и се гушва при мен в леглото. Та това е мечта на всеки мъж!
Мария се разсмя.
— Дори и ако е възрастна?
— Ех, на тази възраст мисля, че не можем да сме придирчиви, нали? На война и мишките са храна.
Двамата се разсмяха едновременно, но директорката бързо си върна сериозното изражение. Не й се струваше етично да се надсмива над това.
— Вие се шегувате, но въпросът е сериозен.
Усмивката изчезна от лицето на Томаш, който кимна утвърдително.
— Знам.
— Имаме клиенти, които са просто мечта. Много възпитани и дори се извиняват, че не могат да се хранят сами. Но има и други…
Тя вдигна очи към тавана в израз на отчаяние, без да довърши изречението.
— Но какво правят другите?
— Всичко, за което се сетите. Някои не могат да се контролират и ръсят изпражнения из цялата стая, нещо ужасно. Знам, че не са виновни, но въпреки това не е лесно човек да влезе и да почисти, нали? Понякога дори ми е жал за служителките.
— Това трябва да са най-тежките случаи.
— Не. Най-тежките случаи са сърдитите, онези, които още със ставането си започват да ни хокат. Закуската е прекалено рано или прекалено късно, леглото е прекалено близо до прозореца или прекалено далече, всички сме кучи синове, оставили сме косъм във ваната, взели сме пари от портфейлите им или ги тормозим, яденето е прекалено солено или прекалено безсолно — с една дума, всичко е лошо. А освен това влизат в конфликт с другите, разменят си обвинения, цяла корида. — Поклати глава. — Вижте, някои хора превръщат живота ни в ад.
— С възрастта недостатъците се изострят, нали?
— И още как — съгласи се Мария. — Но истината е, че на мнозина от тях просто им е криво и поради липса на друг, си го изкарват на нас. Ето тук е коренът на проблема и трябва да го разберем.
— Не ми казвайте, че майка ми попада в тази група.
— Не. Дона Граса е много мила. Трудно й беше да свикне, така е, но се държи. Освен това не би могла да тормози когото и да било.
— Да, много бих се учудил, ако разбера, че е нагрубила някой.
Директорката най-сетне стана от стола, давайки знак, че разговорът е към края си.
— Има и още една категория, тази на досадниците. Горките, те не са виновни, но пречат на обслужването. Някои викат по цял ден, други вървят след нас навсякъде, а двама-трима питат все едно и също или разказват една и съща история по петдесет пъти на ден. Нуждаят се от някой, който да е постоянно до тях, но изискванията на обслужването не ни позволяват да поддържаме дълги разговори. Как би могла служителката да си приказва с някой половин час, когато трябва да почисти десет стаи за една сутрин?