— Действително…
Мария Флор го придружи до вратата на кабинета и заедно излязоха в коридора. Срещнаха възрастна жена, която влечеше чехли по пода; носеше бял пеньоар с дантелено жабо, а белите й коси бяха вързани на опашка.
— Виждате ли тази госпожа? — пошушна му директорката, когато възрастната дама се отдалечи.
— Да.
— По цял ден ходи из коридорите. Настаняваме я на масата, когато дойде време за храна, но достатъчно е за миг да се разсеем, и ето ти я отново в коридорите. Направо ни подлудява.
— Може би щеше да е по-добре, ако тези хора си бяха останали у дома, нали?
— И кой щеше да ги гледа? Днес хората нямат време да си стоят вкъщи, за да се грижат за родителите си и да търпят своенравните им капризи. Това е истината. Днес хората живеят по-дълго и ритъмът на живот не позволява да се обгрижват толкова много възрастните. В миналото малко хора са стигали до старини и тези, които са били на преклонна възраст, са могли да разчитат на помощ от семейството. В ония времена жените не са ходели на работа, седели са си вкъщи и са се грижили за близките си. Но днес вече не е така. Благодарение на медицинското обслужване възрастните хора са много повече от преди, а с включването на жените в пазара на работната сила вече я няма онази семейна структура, която да обгрижва старите хора, разбирате ли?
— Да, демографският профил на обществото се е променил.
— Променил се е, и то как — съгласи се тя. — При това положение на нещата професионалната помощ в домовете за възрастни хора, стига да е качествена, има изключително важно значение. — Махна към пода, сочейки дома. — Но трябва да си изясним какво е старостта, за да разберем какво се случва тук. Някои смятат, че домът за възрастни хора трябва да е като домовете на обитателите, но това е заблуда, с която живеят хората отвън, за да не ги гнети действителността. — Мария посочи с жест наоколо. — Истината е, че един дом за възрастни е по-скоро болница, нали? Обитателите, които могат да се грижат за себе си и са в добра форма, се броят на пръсти. Повечето от хората тук се нуждаят от помощ за най-дребните неща. Не могат сами да се мият, не могат сами да се хранят, някои дори не могат да ходят, на други им е трудно да уринират, много от тях не са с всичкия си, с една дума, тук по-скоро имаме пациенти, отколкото наематели.
— Сложно е.
Мария посочи Томаш.
— И освен всичко, трябва и да ви търпим.
— Мен ли?
— Да, вас. Близките.
— Какво правим ние?
— Вие конкретно нищо… което всъщност не говори във ваша полза.
— Нали няма да ме порицавате?
— Вижте, далеч съм от подобна идея, но бих искала да разберете, че присъствието на близките е от съществено значение, за да се помогне на старите хора в този тежък период от живота им. Много от тях сякаш вече не разбират нищо, така е, но това не означава, че са станали безчувствени. Напротив, дори са прекалено чувствителни към вниманието, което семейството им обръща.
— Знам, но наистина ми беше невъзможно да дойда — заоправдава се Томаш. — Имах неотложни ангажименти.
— Вие си знаете — повтори тя. — Не смятам да ви поучавам, но е важно да знаете, че присъствието ви може да повлияе благотворно за приобщаването на майка ви към живота в дома. Не можем просто да натикаме старите хора в дома и да очакваме, че това ще разреши всички проблеми като с вълшебна пръчка. Нашата работа е да поддържаме хората спретнати, стоплени, нахранени и да им даваме лекарствата навреме. Даваме материалните условия, които по разбираеми причини семейството не е в състояние да им даде. Но в емоционален план, колкото и да сме симпатични и любезни с обитателите, това не замества общуването със семейството. Моля ви, идвайте по-често да посещавате майка си, не я карайте да се чувства отблъсната и изоставена.
Томаш наведе глава и прехапа устни. Знаеше, че посланието бе отправено лично към него.
— Имате право.
Заковаха се пред дневната. Директорката спря поглед на един силует до прозореца.
— Ето я майка ви — каза тя. — Преди да отидете при нея, бих искала да ви припомня нещо: на тази възраст всички губим по нещо.
— Какво искате да кажете с това?
— Невроните угасват постепенно, понякога по-бързо, друг път по-бавно. Такъв е законът на живота. Искам да знаете, че при всяко ваше идване тук ще ви се струва различна. И рядко по-добре.