Слънцето галеше бръчките, с които времето беше набраздило лицето на дона Граса, когато Томаш се наведе и я целуна по лицето.
— Здравей, мамо, добре ли си?
Дона Граса вдигна зелените си светли очи и ги впи в сина си, който стоеше в трепетно очакване.
— Татко! — възкликна тя, разтваряйки ръце. — Татко!
Томаш я изгледа смаян.
— Мамо, аз съм. Томаш.
Тя се вгледа в посетителя колебливо, после сякаш се опомни.
— Ох, извинявай — каза дона Граса, поклащайки глава, сякаш искаше да се отърси от нещо. — Объркана съм напоследък. Заприлича ми на моя баща. — Погали го по лицето. — Хубав си като него.
— Така е, наследил съм му гените.
— Онзи ден майка и татко ми казаха, че приличаш на ангел.
Синът седна на празния стол пред дона Граса. Нямаше съмнение, че беше объркана, говореше за родителите си като за живи.
— Как се чувстваш тук? — попита той, сменяйки темата на разговора.
— Мъчно ми е за вкъщи. Вече казах на баща ти, че искам да се връщам.
Спомените й се бяха смесили. Във въображението й нейният съпруг продължаваше да е жив и навярно доста по-млад.
— Мамо, добре ли спиш?
— Всякакви непознати хора нахълтват в стаята ми, голяма досада.
— Това са служителките от дома. Трябва да видят дали всичко е наред.
— Предпочитам Алзира, свикнала съм с нея. — Беше домашната помощничка от времето, когато Томаш учеше в гимназията. — Освен това готви по-добре. Тукашните служители трябва да изкарат курс за готвачи, като онзи по телевизията, нали го знаеш? Онази програма на… Мария де Лурдеш Модещо.
Томаш се огледа наоколо, наблюдавайки възрастните, насядали в дневната. Неколцина си подремваха, други бяха зареяли поглед в пространството, една старица плетеше, трима играеха на карти.
— Не си ли намери приятелки тук, мамо?
— Разбира се, че намерих — каза тя. — Знаеш ли кого срещнах тук?
— Не.
— Деолинда. Сещаш ли се коя е?
— Нямам представа.
— Разбира се, че я знаеш. Запознахме се с нея още докато ходехме на училище.
— Мамо, никога не съм ходил на училище с теб. Когато ти си ходила на училище, аз не съм бил роден.
Дона Граса се замисли, опитвайки се да сложи ред в паметта си.
— Прав си, виж колко съм отнесена. Аз и баща ти я познаваме от училище. — Повдигна рамене. — Та ти разправям, че я срещнах тук.
— И как е тя?
Майка му се разсмя.
— Тя е истинска развратница — прошепна дона Граса. — Винаги си е била лудетина и явно не се е променила. То е в кръвта й, нищо не може да се направи.
— О, така ли?
— Не можеш да си представиш какви номера върти всеки ден. Боже милостиви!
— Кажи де.
Дона Граса се наведе и зашепна, сякаш споделяше тайна.
— Знаеш ли, иска да сваля санитаря.
— Кой санитар?
— Едно младо момче, което работи тук. Деолинда все го моли да й слага вазелин в ануса, но лекарят вече я хвана и й каза, че няма никакъв проблем с ануса. — Хихикане. — А тя, хитрушата, настоява. Казва, че мъжете вече не са като преди, че всички са педали, и продължава да настоява да й слагат вазелин в ануса.
— Гледай я ти дъртушата — усмихна се Томаш.
Дона Граса погледна настрани и изтръпна.
— Шшшт! — каза тя. — Ето я, идва.
Синът обърна глава и видя една възрастна жена, която се приближаваше с игрива походка и чаша чай в ръка. Носеше сива рокля, дълга до пода.
— И кое е това хубаво момче тук? — попита госпожата, приближавайки се до масата.
Дона Граса се прокашля.
— Деолинда, стига глупости. — Хвана сина си за ръка. — Това е моят Томаш.
Деолинда го огледа от главата до петите. — Хм… никак не е зле — произнесе се тя. — Виж, момче, знаеш ли как се слага вазелин на една госпожа?
XXVI
Табелата на излизане от магистралата сочеше познатия контролен пункт на Алверка, когато Томаш, придържайки с една ръка волана, с другата постави слушалките и избра номера.
Мобилният иззвъня от другата страна на линията.
— Здравейте, професоре — поздрави гласът, който отговори на повикването. — Завърнахте ли се вече?
— Как си, Орлов?
— Гладен! — оплака се руснакът. — Още не съм вечерял. Хайде, разправяй. Срещнахте ли се с приятеля си?