Орлов дъвчеше две фурми с бекон, но очите му се взираха в дъното на салона със замислено изражение.
— Наистина ли смятате, че зад всичко това стоят петролните интереси?
— След всичко, което видях и чух, вече не се съмнявам.
— Това обвинение е много тежко.
— Вижте какво, Орлов, не си ли давате сметка, че интересите на петрола са навсякъде? Това е огромна мрежа, която се простира от Белия дом до Близкия изток. — Сниши глас, сякаш се опасяваше, че могат да го чуят от съседните маси. — Изправени сме пред могъщи сили, мотивирани да защитят на всяка цена своя изключително печеливш бизнес. Ако се наложи да отстранят няколко човека, изправили се на пътя им, не смятам, че това ще представлява някакъв проблем за тези интереси.
Руснакът поклати глава с явен скептицизъм.
— И така да е, продължавам да мисля, че тук нещо не се връзва.
— Защо?
— Защо петролните интереси ще преследват точно тези четирима учени? Има толкова много учени, които изследват връзката между глобалното затопляне и изкопаемите горива. Защо им е да преследват точно тази група?
— Защото са направили откритие, което би сложило край на бизнеса с петрол.
Орлов смръщи вежди.
— Какво откритие?
Събеседникът му сви рамене.
— Филипе не ми обясни.
— Защо? Няма ти доверие?
— Не, не е това. Той каза, че щял да разкаже всичко, когато дойде времето.
— И кога ще стане това?
— Нямам представа.
Руснакът поглади брадичката си.
— Къде е сега вашият приятел?
— Не знам. Не знам дори дали е жив.
— Сигурно е жив.
— Надявам се. Единственото, което знам със сигурност, е, че двамата бяхме в Сибир, когато се появиха въоръжените мъже и щом тръгнахме да бягаме, трябваше да се разделим.
— Накъде пое той?
— Не знам. Филипе тръгна с един негов приятел, руснак, а аз се измъкнах с моя водач Надя, с която се запознах в Москва. По-късно, на брега на Байкал, преследвачите ни откриха и убиха Надежда. Не знам дали са хванали Филипе, нямам представа.
— Ако го бяха хванали, вече щяхме да сме го научили — предположи Орлов. — Но ако нещата стоят така, както ми казвате, залавянето му е само въпрос на време. Приятелят ви има само един шанс да се измъкне от тази бъркотия. Досещате ли се какъв е той?
— Какъв?
— Да стигнем първи до него.
— Кои ние? Аз и вие?
— Интерпол — отвърна Орлов и завъртя вилицата във въздуха. — Уговорихте ли се да се срещнете отново?
— Да, Филипе каза, че ще се свърже с мен.
— Този път може би е по-добре да дойда с вас, не мислите ли?
— Зависи от условията, които ще ми постави Филипе. И знаете ли, той е убеден, че няма полиция на света, която да го защити от хората, които го преследват.
— Може и така да е — каза Орлов. — Но Интерпол е най-голямата му надежда. Струва ми се, че е уместно да ви придружа на следващата среща.
— Не знам дали ще има следваща среща. Но както ви казах, всичко зависи от условията, които ще постави Филипе.
— Както желаете — предаде се Орлов и вдигна ръка да повика сервитьора. — Но после да не се оплаквате.
Мезетата бяха привършили и поръча печено агнешко.
Томаш използва останалата част от деня, за да довърши някои задачи, останали от преди. Когато излезе от ресторанта, той се обади от колата на доктор Говея, за да обменят впечатления за състоянието на майка му. После тръгна към факултета за заседанието на атестационната комисия, на което присъства телом, но реално не успяваше да следи работата. Притесненията го отнесоха далече оттук, очите му виждаха какво става в съвещателната зала, но мислите му витаеха около мъчителните сцени, разиграли се в тайгата край езерото Байкал. Присъства на заседанието като сомнамбул и като сомнамбул мина през „Гулбенкян“ да провери дали е пристигнала документацията на последните фрагменти от асирийския барелеф, закупен неотдавна от Аман за музея на фондацията.
Вече се беше стъмнило, когато професорът по история най-сетне се прибра в пустия апартамент. Намери всичко нахвърляно в безпорядък, както го беше оставил преди да замине за Русия, преди около две седмици. Хрумна му една дума, която красноречиво описваше онова, което виждаше пред себе си. Кочина. Мъжете, заключи той, докато унило оглеждаше хаоса, в който живееше, не са създадени да живеят сами. Както винаги му бяха натяквали жените в живота му, той си оставаше в известен смисъл дете, което имаше нужда от майка, мъж в очакване на някой, който да прояви търпение и да подреди живота му. Всъщност апартаментът му беше вярно огледало на онова, в което се беше превърнало съществуването му — безкрайно препускане от едно място на друго, обвързан от постоянни ангажименти и копнеещ за спасителна свобода. Може би не му бе писано да стои затворен между четири стени, помисли Томаш, а да се носи над необятните степи и гори, като въплъщение на шаманския дух на вятъра.