Вглъбена в работата си. Либи не обръщаше внимание на болката в гърба. Знаеше много добре, че стойката бе от важно значение, когато се налагаше да седи с часове на бюрото си, но щом като влезеше в света на древни или примитивни цивилизации, винаги забравяше всичко останало.
Не беше хапвала нищо от закуска, а чаят, който бе донесла горе със себе си, вече бе леденостуден. Записките и книгите й бяха разпилени навсякъде, както и дрехите, които все още не беше прибрала, и купчината вестници, купени наскоро от селото. Беше си изула обувките и по чорапи обви със стъпалата си краката на стола. От време на време спираше да чука върху клавиатурата на компютъра, за да нагласи очилата си по-удобно.
„Не може да се оспори факта, че въвеждането на модерните сечива има силно и невинаги положително влияние върху изолираните култури като Колбарийската. През последните години на двадесетия век островитяните си остават на родово-племенно ниво и не се стремят към интеграция в модерните индустриални общества. Това, което при определени групи може да се окачестви като възприемчивост към прогреса в медицинско, индустриално и образователно отношение, е по-скоро…“
— Либи…
— Моля? — Реакцията й бе продиктувана от видимо раздразнение, преди изобщо да се бе обърнала към него. — О! — Тя погледна към Кал, който беше блед и трепереше, подпрял се на касата на вратата с едната си ръка и стиснал в другата книга. — Защо си станал, Хорнблоуър? Казах ти да ме извикаш, ако имаш нужда от нещо. — Ядосана, че бе прекъснал работата й, Либи се изправи и отиде да му помогне да седне на стола. В мига, в който докосна ръката му, той рязко се отдръпна.
— Какво е това на лицето ти?
Тонът му бе заплашителен и тя облиза устните си, за да се успокои. Това беше гняв, примесен със страх. Ужасяваща комбинация.
— Очила. Очила за четене.
— Знам много добре какво е очила, по дяволите. Защо ги носиш?
Сега се дръж внимателно, предупреди се наум Либи. Взе ръката му в своята и го заговори така, сякаш укротяваше ранен лъв.
— Трябват ми, за да работя.
— Защо не си ги оправила?
— Очилата ли?
Кал скръцна със зъби.
— Не, очите. Защо не си оправиш очите?
Тя внимателно си свали очилата и ги скри зад гърба си.
— Защо не седнеш?
Той само поклати глава.
— Искам да знам какво означава това?
Либи погледна книгата, която Кал размахваше пред лицето й. Тя прочисти гърлото си.
— Не знам какво означава, защото не съм я чела. Мисля, че баща ми я е оставил тук. Той си пада по научната фантастика.
— Нямам предвид това — Спокойно, повтаряше си Кал. Никога не бе губил самообладание, а сега беше моментът, когато трябваше да си наложи волята. — Отвори я на заглавната страница.
— Добре, ще я отворя, ако седнеш. Не изглеждаш добре.
С две големи крачки той стигна до стола и седна.
— Отвори я. Виж датата.
Мозъчните травми често водят до агресивно поведение, помисли си Либи. Не й се вярваше, че Кал можеше да представлява опасност за нея, ала въпреки това реши, че най-доброто, което можеше да направи сега, бе да го обърне на смях. Прочете на висок глас годината. После му се усмихна.
— Току-що е излязла — допълни тя.
— Това да не е някаква шега?
— Не съм сигурна. — Той беше вбесен. И уплашен. — Кейлъб — Либи произнесе името му тихо и се наведе към него.
— Тази книга има ли нещо общо с работата ги?
— С моята работа ли? — Въпросът му я хвърли в недоумение. Тя го изгледа, после погледна към компютъра зад себе си. — Аз съм антроположка. Това означава, че изследвам…
— Знам какво означава. — Майната му на търпението, каза си той и издърпа книгата от ръцете й. — Искам да знам какво означава това тук?
— Това е просто една книга. Доколкото познавам баща си, трябва да е някой от поредните второкласни научнофантастични романи за нападение на извънземни същества от планетата Крисуолд. Нали се сещаш, за разни мутанти с лазерни оръжия и за космически герои. — Либи взе внимателно книгата от ръцете му. — Нека ти помогна да си легнеш в леглото и ще ти сготвя супа.
Кал я погледна в очите. От там сега струеше само видимо притеснение и половинчата усмивка. Усещаше се и напрежение. Премести погледа си върху ръката й, която бе положена покровителствено върху неговата, въпреки че явно я беше изплашил. Между тези две неща съществуваше някаква връзка. Струваше му се абсурдно да не се усъмни, почти толкова абсурдно, колкото и да повярва в датата на книгата.
— Може би губя разсъдъка си?!
— Не. — Забравила страха си, тя вдигна свободната си ръка и го погали по лицето, както би постъпила с всеки човек, който очевидно се чувства безнадеждно объркан. — Ти си ранен.