Когато за втори път дойде в съзнание, нея я нямаше. Огънят все още припукваше, а приглушената светлина, която идваше отвън, напомняше за дъждовно време. Болката в главата му не бе отминала, но бе станала поносима. С върха на пръстите си опипа превръзката на челото си. Разбра, че може би бе бил в безсъзнание часове, ако не и дни наред. Като направи опит да се изправи, разбра, че тялото му бе слабо и немощно.
В подобно състояние очевидно се намираше и съзнанието му, заключи той, след като му струваше такива невероятни усилия да проучи заобикалящата го среда. Малката, слабо осветена стая бе изградена от камък и дърво. Видя някои грижовно съхранени старинни предмети, направени от примитивни материали. Преди много години родителите му го бяха завели на екскурзия на запад и там бяха посетили доста музеи и паркове. Той обърна главата си така, че да може да наблюдава как огънят поглъща пъновете. Топлината бе суха и миришеше на изгоряло. Ала бе трудно за вярване, че му бяха дали подслон и грижи в музей или в някой исторически парк.
Най-лошото бе, че нямаше и най-бегла представа къде се намира.
— О, тук някой се е събудил… — Либи застана на вратата с чаша чай в ръка. Когато пациентът й се обърна към нея, тя се усмихна успокоително и се отправи към канапето. Той изглеждаше толкова безпомощен, че онази свенливост, с която се бе борила цял живот, изведнъж отстъпи за миг. — Вече бях започнала да се тревожа за теб. — Либи седна в края на дивана и му премери пулса.
Сега я виждаше по-ясно. Косата й бе старателно сресана на път. Цветът грееше с топлите оттенъци на кафявото. Екзотична бе най-точната дума, помисли си той. С големите й очи, очертани с дълги мигли, с тесния нос и плътните устни. В профил му приличаше на една картина, която бе виждал някога, изобразяваща древната египетска кралица Клеопатра. Пръстите й, които в момента нежно докосваха китката му, бяха студени.
— Коя си ти?
Стабилен е, помисли си тя, докато продължаваше да измерва пулса му. И доста по-силен.
— Аз не съм сестра Флорънс Найтингейл, но съм единственият човек, когото имаш в момента. — Либи се усмихна отново и се наведе над него, като внимателно повдигна един след друг клепачите му и надникна отблизо в зениците му. — Виждаш ли ме двойна?
— А трябва ли да те виждам двойна?
Тя се подсмихна и придърпа възглавницата зад гърба му.
— Не. Достатъчно е да ме виждаш единична, ала тъй като преживя сътресение на мозъка, не е изключено да си мислиш, че сме две близначки.
— Виждам само една. — Той се усмихна и се пресегна да я докосне по гордо вирнатата брадичка. — Виждам една, и то прекрасна жена.
Червенина изби по страните й, защото не беше свикнала да я наричат прекрасна.
— Ето, опитай. Това е една смеска от билки по тайна рецепта на баща ми, дори още не е излязла на пазара.
Преди да смогне да откаже, Либи вече държеше чашата пред устата му.
— Благодаря ти. — Странно, ароматът на питието го върна смътно в детските му години. — Как попаднах тук?
— Сега се възстановяваш. Самолетът ти катастрофира на няколко километра оттук.
— Моят самолет?
— Не си ли спомняш? — Сянка на неодобрение се яви и премина по лицето й. Златисти очи. Големи, дълбоки златисти очи. — Надявам се, че скоро ще си възвърнеш паметта. Беше си ударил много лошо главата. — Тя отново поднесе чашата и една си наложи да устои на инстинктивното желание да отмести падналия кичур коса от челото му. — По това време се наслаждавах на бурята, иначе нямаше да те видя как падаш. Истинско чудо е, че не си ранен по-лошо. Тук няма телефон, а и в момента поправят захранването, така че дори не мога да повикам лекар.
— Захранването?
— Радиопредавателят също не работи — отвърна Либи нежно. — Мислиш ли, че можеш да хапнеш малко?
— Вероятно, а ще ми кажеш ли името си?
— Либърти Стоун. — Тя остави чашата настрана и докосна челото му, за да провери дали няма температура. Това, че изобщо не го втресе след инцидента, й се строи второто невероятно чудо. — Родителите ми бяха от първата вълна хипита. Затова аз се казвам Либърти, което е далеч по-добре от сестра ми, която кръстиха Сънбийм. — Тя забеляза объркването му и го улесни. — Викай ми Либи. А ти как се казваш?
— Не пом… — Ръката върху челото му бе хладна и истинска. Така че би следвало и жената да е истинска, каза си той. Но какво, за Бога, говореше тя?
— Как се казваш? Обикновено обичам да знам кого спасявам при самолетни катастрофи.
Той отвори уста, за да даде някакъв отговор, а в главата му имаше само едно огромно черно петно. По гръбначния му стълб пробяга обземащата го паника. Тя прочете страданието в очите и върху лицето му, преди да вкопчи здраво пръсти около китката й.