— Как? — Той облиза пресъхналите й устни. — Кажи ми. Как те карам да се чувстваш?
— Вълшебно. — Пръстите й се свиха в чаршафите. — Безпомощна. Силна. — Либи се улови за здравите му рамене, разлюляна от нов порив на страст. — Не знам.
— Желая те отново, Либи. — Кал притисна устни в нейните и страстно я зацелува. И двамата останаха без дъх. — И отново, и отново. И всеки път, когато го правя, ще бъде различно.
У него се зароди нова сила. Сила, които можеше да я изплаши, ако в същия момент и у нея не се надигаше нов порив. Очите й останаха отворени и вперени в неговите, докато не вдигна ръце и не се изправи, за да се слее отново с него.
Преплели тела един в друг, те лежаха по-късно през нощта и слушаха шепота на вятъра в клоните на дърветата отвън. Той беше прав, мислеше си ти. Всеки път бе различно. Възбуждащо различно, но си оставаше еднакво красиво. Либи можеше да изживее живота си докрай само в спомени от тази единствена нощ.
— Спиш ли?
Тя намести главата си по-удобно в извивката на рамото му и отвърна:
— Не.
— Щеше да ми стане приятно да те събудя отново. — Кал плъзна ръка по тялото й и обгърна с длан едната й гърда. — В интерес на истината съм убеден, че щеше да ми достави неимоверно удоволствие. — И изкусително намести крака си между бедрата й. — Либи?
— Да.
— Тук нещо липсва.
— Какво?
— Храна.
Тя тайничко се прозя в рамото му.
— Гладен си? Сега?
— Нали трябва да си наваксам силите.
Върху устните й се появи загадъчна усмивка.
— Справяш се доста добре. Поне засега.
— Доста добре? — Либи се засмя, а той я вдигна върху себе си. — Не съм свършил още. Ще позволиш ли да гледам, докато ми приготвяш сандвичите?
Тя зарисува с пръсти някакви фигури върху голите му гърди.
— Значи мъжкият шовинизъм също е оцелял през вековете.
— Аз нали ти направих закуска сутринта, не помниш ли?
Либи се сети за сребристото малко пликче.
— Горе-долу, да. — Дали наистина се бе случило едва тази сутрин? Възможно ли бе животът на човек да се промени така коренно само за няколко часа? Нейният със сигурност се бе променил. Зачуди се дали този факт трябваше да я плаши, ала единственото, което усещаше в този момент, бе благодарност. — Добре. — Тя се изправи, но Кал я улови и я придърпа обратно.
— Нека да дадем приоритет на по-важната работа — припомни й той и отново я изпрати в небесата.
Малко по-късно Либи се наметна с халата, докато се чудеше дали съзнанието й щеше да се справи с простата задача да пъхне малко шунка между две филии хляб. Той я бе пресушил, после изпълнил наново, беше я възбудил, а след това успокоил, беше го направил толкова много пъти, че сега крайниците й бяха изтръпнали, а мозъкът и изобщо не действаше.
Кал светна нощната лампа до леглото и се изправи невъзмутимо гол.
— Имаш ли нещо сладко да ми предложиш към сандвича?
— Ще видим. — Тя не искаше да го заглежда. Ала го направи. Въпреки че съзнаваше колко беше глупаво, Либи се изчерви и заби поглед в пръстите си, които се мъчеха да завържат колана на халата й. Едва когато усети, че той се отправя към вратата, посмя да го погледне отново.
— Нали не смяташ да слезеш долу така?
— Как „така“?
— Без… Трябва да си облечеш някакви дрехи.
Кал се подпря на касата на вратата и я погледна насмешливо. Като видя притеснението й, се засмя.
— Защо? Би трябвало вече да си наясно с физиката ми.
— Не става въпрос за това.
— А за какво?
Либи се предаде и посочи към купчината дрехи.
— Сложи си нещо.
— Добре. Ще си сложа пуловер.
— Много смешно, Хорнблоуър.
— Значи си срамежлива… — В погледа му се яви онова пламъче и преди да бе направил крачка към нея, тя успя да грабне първите панталони, които й попаднаха, и му ги метна.
— Ако държиш да ти направя сандвич, ще се наложи да покриеш някои свои части.
Той се намъкна в панталоните, а изражението на лицето му остана непроменено. Ако сега ги обуеше, й даваше възможността малко по-късно пак да му ги събуе. Доволен от мисълта, която току-що го бе осенила, Кал я последва по стълбите.
— Ще напълниш ли чайника? — предложи му Либи, докато отваряше хладилника.
— С какво?
— С вода — въздъхна Либи. — С чиста вода. Сложи го на предната плоча върху печката и включи първото копче отдолу. — Тя извади вакуумираната шунка, кашкавала и доматения сос от хладилника. — Искаш ли горчица?
— Ъ-ъ. — В този момент той изучаваше печката. — Разбира се.
Хората в днешно време сигурно притежават неограничени запаси търпение, мислеше си Кал, докато наблюдаваше електрическия котлон, който постепенно се затопляше. И въпреки това си имаше своите предимства. Сготвените от Либи яйца доста се различаваха от полуфабрикатите, с които той отдавна вече бе свикнал. После идваха всички тези странни домашни приспособления. Въпреки че обожаваше къщата, в която беше израснал, и се чувстваше повече от комфортно в сервизните помещения на кораба си, откри, че му допада усещането на дървения под под босите му крака, както и аромата от изгорелите дърва в камината.