— Така е. Ти си първият — смутено въздъхна тя. — Първо учих… — Дишането й се учести, защото той сега я целуваше. — После работата ми…
Кал внезапно пусна ръката й, неспособен да устои на зараждащия се порив. Вече страстно я желаеше.
— Но нали изучаваш хората?
— Да изследваш и да контактуваш с обектите на своите проучвания са две различни неща. — В този миг Либи осъзна, че не е необходимо изобщо да я докосва, за да я притесни и обърка. Достатъчно бе да я погледне така, както я гледаше сега. — Аз не съм особено общителна, освен ако не си го поставя за цел.
Той се засмя, ала после си даде сметка, че тя наистина си вярваше.
— Мисля, че подценяваш възможностите на Либърти Стоун. Тя ме прие в дома си, грижи се за мен, а аз за нея бях абсолютно непознат човек.
— Не бих могла да те оставя ранен в дъжда, не мислиш ли?
— Ти не, но други биха го сторили. Историята не е най-силната ми страна, Либи, ала се съмнявам човешките отношения да са се променили толкова много през годините. Ти излезе онази нощ сама в бурята, за да ме намериш. Доведе ме в къщата си и ми разреши да остана, дори и когато аз се държах така, че всеки друг би ме изгонил още след първото изречение. И ако успея да се върна в своето време и да стигна до дома си, това ще стане пак благодарение на теб.
Либи отново се изправи, за да приготви поредния чай, който не й се пиеше. Не искаше да мисли за неговото заминаване, макар да съзнаваше, че скоро щеше и това да й се наложи. Не беше редно да се преструва, макар и за няколко часа, че той ще остане с нея и ще забрави живота, който бе оставил зад гърба си.
— Не смятам, че ми дължиш нещо за подслона, който ти дадох, и няколкото яйца, които ти изпържих. — Либи впрегна всичката си воля и се обърна към него с усмивка. — Но ако си търсиш причина да си ми благодарен за нещо, няма да я оспорвам.
Явно бе казал нещо подобно. Въпреки че не съзнаваше точно какво, от начина, по който се промени изражението й, разбра, че нещо не бе наред. Тя се усмихваше, но очите й оставаха тъмни и тъжни.
— Не искам да страдаш. Либи.
В погледа й проблесна светлина и това го успокои.
— Знам. — Тя седна и наля и на двама им още чай. — Какво смяташ да правиш? Имам предвид с връщането.
— Какви са познанията ти по физика?
— Почти никакви.
— Тогава нека ти го обясня така. Ще накарам бордовия компютър на кораба да си свърши работата. Щетите се оказаха минимални, така че едва ли ще има проблеми. Ще те помоля пак да ме закараш до кораба.
— Разбира се. — Либи отново почувства онзи панически ужас, че го губи и се стегна да го преодолее. — Предполагам, че докато правиш изчисленията и ремонта, ще предпочетеш да останеш на кораба.
От практична гледна точка би било по-разумно, както и далеч по-удобно. За миг Кал се замисли.
— Надявах се, че ще мога да остана тук. На борда имам въздухопед, с който мога лесно да се придвижвам в двете посоки, стига, разбира се, да нямаш нищо против моята компания.
— Не. Естествено, че нямам — отвърна тя бързо, може би дори прекалено бързо. Тогава спря и пое обратен ход. — Твоят въздухо… Какъв?
— Въздухопед, дано само при удара и той да не е пострадал. — Кал отхвърли мрачната перспектива и продължи. — Утре ще разберем. Ще го ядеш ли този сандвич?
— Моля? О, не. — Либи му подаде втория си сандвич. Беше нелепо, ала от време на време той казваше по нещо, което я караше да се пита дали не сънува. — Кал… — подзе бавно Либи. — Очевидно никога няма да мога да разкажа на никого за теб или за това, което се случи тук.
— Предпочитам да го запазиш в тайна, поне докато не замина. — Той довърши сандвича. — Но нямам нищо против да разкажеш на хората за мен.
— О, колко великодушно от твоя страна. Кажи ми, в твоя век има ли изолатори?
— Дали имаме изолатори? — Кал се опита да си го представи. — Да не се шегуваш?
— Само със себе си! — отвърна му тя и се изправи да измие чиниите.
— За мен май също е шега. Чудя се дали, когато се върна, изобщо някой би ми повярвал?!
Осени я мисъл, колкото вълнуваща, толкова и абсурдна.
— Ами ако направя капсула на времето? Ще опиша всичко, което се случи, ще сложа няколко интересни, характерни за нашето време предмета, и ще я запечатам. Можем да я заровим, не знам къде, например някъде край потока. Когато се прибереш, ще я изровиш.
— Капсула на времето… — Идеята му допадна. Не само от научна гледна точка, ала и заради самата нея. Нали това означаваше, че щеше да има нещо от нея, дори и когато вековете застанеха помежду им. Щеше да има нужда от това, щеше да е неопровержимо доказателство не само за съществуването на този свят, но и че тя бе съществувала.