— Може би е по-добре да запаметим всичко в компютъра, защото ако заровим някъде капсулата, на същото място след двеста години може да се издига някоя висока сграда или пък да е отнесена от свлачище.
— Добре. — Либи взе едно тефтерче от плота и се зае да пише нещо.
— Какво правиш?
— Водя си записки. — Тя се вгледа в собствения си почерк и съжали, че не си бе взела очилата. — Ще трябва да напишем всичко от самото начало. Ще започнем от теб и кораба. Какво още да сложим… — зачуди се Либи, като потропваше с молива върху листа. — Някой вестник например или може би снимка? Дали да не отидем до града и да намерим автомат за снимки? Не. Най-добре да взема полароид. Така ще можем да снимаме къщата и отпред гората. А после можем да добавим и някои лични вещи. — Тя докосна тънката златна верижка на врата си. — Може би и някои основни домакински принадлежности.
— Не знам. Ти кажи. Ти си учената. — Той я хвана за китката и бавно, но настойчиво я притегли към себе си. — Този факт ми се струва доста по-вълнуващ.
— Глупаво е…
Ала когато Кал се приведе напред и започна да я целува по врата, вече изобщо не й се струваше остроумно. Земята под нея като че ли се разлюля.
— Кал…
— Моля? — Той тъкмо се беше насочил към малкото чувствително местенце зад ухото й.
— Исках да… — Тефтерчето се изплъзна от ръката й и се приземи на пода до краката им.
— Какво искаше? — Пръстите му сръчно и бързо развързаха колана й. — Тази нощ можеш да имаш всичко, което си пожелаеш.
— Теб. — Либи въздъхна, а халатът се свлече от раменете й. — Само теб.
— Това е най-лесното. — Той искаше да и даде всичко от себе си. Нежно я притисна към плота. Стотици еротични мисли се прокраднаха в съзнанието му. Сега щеше да се погрижи малката уютна кухничка да остави неизличими следи в спомените и на двама им. Розовите драскотини по кожата й го възпряха. — Какво е това? — Той учудено проследи и червенината върху гърдите й, а после докосна брадата си. — Одрал съм те.
— Какво? — Тя вече беше на сантиметри над земята и изобщо не й се искаше да се приземява отново.
— Не съм се бръснал с дни. — Ядосан на себе си, Кал се наведе и целуна зачервените места по тялото й. — Толкова си нежна.
— Нищо не съм усетила. — Либи се присегна към него, ала този път той едва я докосна и съвсем лекичко я целуна по косата.
— Трябва да направим само едно нещо.
— Знам. — Тя прокара ръце по мускулестия му гръб.
Кал се засмя и я притисна към себе си.
— Това прави нещата две.
Той я вдигна на ръце само защото това му се струваше чудесно.
— Не е задължително да ме носиш. — Но въпреки това се хвана за раменете му. — Мога и сама да стигна до леглото.
— Убеден съм, ала първо трябва да минем през банята.
— Банята ли?
— Ще се наложи да се справя някак си с онова ужасяващо съоръжение — отвърна Кал, докато се изкачваше по стълбите. — И ти ще ми помогнеш да не се заколя.
— Ужасяващо съоръжение? — Явно ставаше дума за самобръсначката. — Ти не знаеш ли как да си служиш с бръснача?
— Там, откъдето идвам, инструментите за изтезание са забранени със закон.
— Така ли?! — Либи изчака, докато я пусна на земята. — Значи и жените не носят обувки на високи токчета, а какво остава за жартиерите. Няма значение. — Той тъкмо отвори уста, за да й отговори. — Този спор може да се превърне в дълга философска дискусия, а вече става късно. — Тя отвори тоалетката и извади самобръсначката и крема за бръснене. — Заповядай.
— Благодаря. — Той огледа принадлежностите в ръцете си с безропотен ужас. На какво ли не е готов мъжа заради жената. — И как точно да използвам това?
— Информацията ми е втора ръка, защото никога не съм се бръснала. Но предполагам, че първо нанасяш пяната за бръснене върху брадата си, а после внимателно я обираш с бръснача.
— Крем за бръснене… — Кал изсипа малко в шепата си и го пробва с език. — Значи не било паста за зъби.
— Не, аз… — Не й беше нужно много, за да се досети. Подпря се на мивката, закри с ръка устата си и отчаяно се опита да сподави напиращия кикот. — Горкичкият.
Той заразглежда канчето в ръката си. Както беше тръгнало, явно нямаше богат избор.
Докато Либи се превиваше от смях, Кал взе твърдо решение да се справи.
Осма глава
Либи бавно се разбуждаше, докато слънцето все по-настоятелно се промъкваше в сънищата й. Опита да се помръдне, но движенията й бяха парирани от здраво обгърналата я ръка около кръста и от крака, който собственически тежеше отпуснато върху нейния. Това й достави удоволствие и тя се сви отново, притисна се в Кал, като не спираше да се радва на усещането от съненото му топло тяло.