Щеше ли изобщо някога да заобича друг мъж отново? Не, отговори си Либи с абсолютна сигурност. Щеше да се отдаде изцяло на работата си, на семейството. Щеше да се задоволи със спомените си. Никога нямаше да обича отново. Още от дете вярваше, че в живота й ще има само един мъж. Може би в това се криеше причината на лесното й концентриране върху учението и кариерата, докато в същото време съученичките и приятелките й намираха време да се влюбват и разлюбват.
Мразеше да греши, усмихна се неохотно тя на самопризнанието си. Смяташе това си качество за недостатък, породен от гордостта й, но винаги бе ненавиждала мисълта, че ще направи погрешна стъпка било в личния или професионалния си живот. И сигурно заради това залягаше над учебниците повече от другите, изследваше по-задълбочено задачите си и анализираше възможно най-старателно.
Усилията й бяха възнаградени. Даде си сметка за това, когато натисна няколко копчета и на екрана се появи дисертацията й. Беше наистина млада за успеха, който бе постигнала. Имаше намерение да постигне още повече.
Може би беше вече на възраст за първа любов, ала старанието и предпазливостта й бяха помогнали да не се отклони от правия път. Любовта й към Кал никога нямаше да се превърне в грешка.
Доволна от заключението си, Либи намести очилата на носа си, наведе се напред и се залови за работа.
Три часа по-късно той я намери погълната от нечия култура толкова различна за нея, колкото и нейната бе странна за Кал. Беше светнала лампата на смрачаване и светлината падаше върху ръцете й.
Силни, способни ръце, замисли се той. Вероятно наследени от майка й. Дългите й пръсти завършваха с къси, оформени нокти без лак. На палеца й имаше белег, който беше забелязал и преди, но смяташе да я попита как се бе сдобила с него.
По пътя на връщане смяташе, че се чувства уморен. Не толкова физически, колкото психически, заради всичките цифри и изчисления, ала сега, когато я видя, забрави за умората си.
Неясно как бе успял да престане да мисли за нея, докато работеше. Усилието беше върховно — да спре да мисли, да престане да я желае, да я отхвърли от съзнанието си. Благодарение именно на тези му усилия днес бе постигнал известен напредък. Вече знаеше какво точно трябва да се направи, за да стигне обратно в своето време. Беше пресметнал шансовете за успех, а също и рисковете. Сега, докато я наблюдаваше, осъзна и жертвата, която трябваше да даде.
Познаваше я съвсем отскоро. Налагаше се да си го повтаря постоянно. Животът му не бе тук, с нея. Имаше свой дом, своя друга идентичност. Имаше и семейство, което обичаше повече, отколкото си бе давал сметка.
Но сега стоеше тук и я наблюдаваше, докато минутите отлитаха, и запомняше всеки жест, поглъщаше всеки дъх. Начина, по който косата й бе разпиляна около врата, как нетърпеливо потропваше с крак, когато пръстите й се отпускаха понякога върху клавиатурата, как от време на време прокарваше ръка през косата си, а в следващия миг се втренчваше в монитора, подпряла брадичката си с две ръце. Всеки такъв момент му се струваше скъп и очарователен. Когато най-накрая произнесе името й, гласът му прозвуча глухо.
— Либи…
Тя се стресна и се завъртя на стола, за да го погледне. Антрето зад него беше тъмно. От него се виждаше само един силует, облегнат на касата на вратата. Любовта й към него я задушаваше.
— Не съм те чула да влизаш.
— Беше доста вглъбена в работата си.
— Сигурно. — Когато Кал се приближи, в погледа му се четеше напрежение. — Какво стана с твоята работа? Как мина?
— Всичко е наред.
— Изглеждаш потиснат. Всичко наред ли е наистина?
— Да. — Той я погали по лицето и погледът му омекна. — Наистина няма нищо.
— Какво стана с изчисленията?
— Напредвам. — Кожата й бе като коприна и се затопляше при допира му. — Всъщност днес постигнах по-голям напредък, отколкото очаквах.
— Браво. — За миг му се стори, че в очите й има тъга, ала гласът й прозвуча бодро и окуражаващо. — Радвам се, че напредваш. На връщане с въздухопеда ли се придвижи?
Въпросът й беше глупав. Надали щеше да е изминал целия този път пеша. Прииска й се да го помоли да я повози още веднъж, но този път на лунна светлина. Ала вятърът вече се усилваше и вещаеше дъжд. Би било прекрасно. Кал обаче изглеждаше уморен и угрижен.
— Е, сигурно си прегладнял? — Либи се огледа наоколо, сякаш за първи път забеляза, че бе тъмно. — Не съм разбрала кога е станало толкова късно. Ей сега ще сляза долу и ще приготвя нещо за хапваме.
— Хапването може да почака. — Той я хвана за ръка и я изправи на крака. Компютърът продължаваше да работи. — По-късно можем двамата да слезем долу и да си направим вечеря, а сега съм ужасно впечатлен как изглеждаш с очила. — Тя бързо посегна към очилата си, но Кал сръчно я хвана, преди да ги бе свалила. Сега и двете й ръце бяха в неговите. — Недей да ги сваляш. — Наведе се да я целуне, сякаш експериментираше нещо. Беше си същата, слава Богу. Напрежението изчезна. — Правят те да изглеждаш умна и сериозна.