Кал помисли, че би умрял за нея, въпреки че и без нея също не би живял повече. Тогава Либи го пое в себе си, дълбоко, докрай. Той се пресегна напосоки, както и тя, и ръцете им се сляха в едно.
Тук нишката на мислите се скъса.
Дълго след като и двамата бяха достигнали до върховната точка на удоволствието, Кал продължаваше да я държи в прегръдките си. Опитваше се да запомни какво бе направил той, как му бе отвърнала Либи, но всичко се сливаше в една неясна буря от емоции и усещания, граничещи със стихията. Боеше се да не я бе наранил, боеше се също, че сега, когато страстта се бе уталожила, тя щеше да се отдръпне от него и от чувствата, които все още бушуваха в душата му.
— Либи: — Отговорът й се изрази в леко помръдване на главата й към гърдите му. Едно от най-големите й удоволствия бе да слуша как сърцето му тупти. — Извинявай… — Кал започна да гали косата й, докато се чудеше дали вече не бе прекалено късно за нежност.
Тя отвори очи. Усилието й се стори непосилно. Загложди я съмнение, на което се опита да не обръща внимание.
— Извиняваш ли ми се? За какво?
— Да, извинявам ти се за това, което се случи преди малко. Никога не съм се отнасял с жена по този начин.
— Никога ли не си го правил? — Кал не видя усмивката на устните й.
— Не, никога. — Готов да я пусне, стига тя да пожелаеше да се отдръпне от него, той повдигна главата и. — Бих желал да ти се извиня по някакъв начин — продължи Кал и тогава видя, че блясъкът в очите й бе не от сълзи, а от смях. — Ти се смееш?
— Как точно — отвърна Либи, като го целуна по превръзката на челото, — смяташ да ми се извиниш?
— Мислех, че съм ти причинил болка. — Той я обърна по гръб, след което се надвеси над нея и се взря в очите й. Тя все още се смееше, а очите й бяха тъмни и пълни с тайни изненади, които само жените могат да разберат. — Ала май съм се излъгал.
— Ти така и не отговори на въпроса ми. — Либи се изпъна, но не защото нещо я притискаше, а по-скоро поради същата причина, поради която котките се изтягат на слънце. — Как точно смяташ да ми се извиниш?
— Добре тогава. — Кал хвърли един поглед на разхвърляното легло, след което се изправи и погледна към пода. Протегна се и вдигна захвърлените й очила. Залюля ги веднъж за едната дръжка и се обърна към нея. — Хайде, сложи ги и ще ти покажа как точно.
Девета глава
Либи се наслаждаваше на второто си кафе, докато размишляваше дали фактът, че беше влюбена, имаше тясна връзка с трудностите, които срещаше от известно време с компютъра си. Погледна Кал и забеляза в изражението му сходна на нейната разсеяност. Той седеше срещу нея на масата и довършваше остатъците от нейната закуска, след като вече бе приключил със своята.
Каква ти разсеяност, замисли се тя, тук ставаше въпрос за нещо далеч по-дълбоко. Кал изглеждаше разтревожен, същото изражение имаше снощи, когато се прибра, а и когато си лягаха да спят. На няколко пъти през изминалата нощ, както и цяла сутрин, не я напусна чувството, че той ще се опита да й каже нещо важно. Нещо, което се страхуваше да чуе.
Щеше й се да можеше да го окуражи — да го улесни в раздялата и заминаването. Любовта, замисли се Либи, я побъркваше. И тогава заваля. Бавно и полека и не спря до сутринта. Сега светлината изглеждаше някак различно мека, ефирна и сякаш огромни ръце от мъгла прегръщаха земята.
Денят беше прекрасен за извинения, за безцелни разходки, за правене на любов под старото одеяло. Ако продължаваше обаче да мисли по този начин, даде си сметка тя, нямаше да помогне на Кал да си замине.
— По-добре се залавяй за работа. — Това беше вежливо, ала вяло подканване.
— Да. — По-скоро би останал там, където си беше, като загърби реалността. Вместо това той се изправи, целуна я набързо и тръгна към задната врата. Когато я отвори, кухнята се изпълни с песента на птиците. — Мисля да си почина следобед. Може да дойда за обяд. Явно стомахът ми е отвикнал от храната на кораба. — По-скоро бе отвикнал да бъде далеч от нея, но Либи се усмихна и се хвана за думите му.
— Добре. — Денят вече изглеждаше по друг начин. — Ако не съм долу да се бъхтя над печката, сигурно ще съм горе, при компютъра.
Всичко изглеждаше толкова нормално, помисли си тя, след като Кал затвори вратата зад гърба си, да се разделят сутрин с целувка за довиждане и с намерението да обядват заедно. Такива са сигурно идеалните връзки, заключи Либи, след което си напълни чашата и тръгна нагоре по стълбите. Но едва ли някой би нарекъл нормално всичко останало в тяхната връзка.