Тя успя да работи здраво до ранния следобед, като отдаде нервността си на кафето. Отказа да се измъчва над въпроса защо Кал бе толкова тих и замислен сутринта. И двамата си имаха достатъчно грижи. Освен това си напомни, че скоро той щеше да се върне за обяд. И тъй като този хубав навик не след дълго щеше да бъде прекратен, Либи реши да остави работата си и да приготви нещо по-специално за обяд. Тъкмо беше се озовала на долния етаж, когато чу шум на приближаваща кола.
Гости в колибата бяха не просто рядко явление — такива направо нямаше. Изненадана, а същевременно и леко притеснена, тя отвори вратата.
— О, Боже мой! — Изненадата остана, а притеснението се превърна във вълнение. — Мамо, татко! — Либи се затича да посрещне родителите си, които тъкмо отваряха вратите на малкия си пикап.
— Либърти… — Керълайн Стоун пресрещна дъщеря си с гърлен смях и с театрално разтворени ръце за прегръдка. Беше облечена почти като Либи, с протрити джинси и с широк хипарски пуловер. Ала за разлика от обикновения червен вълнен пуловер на дъщерята, този на майката бе собственоръчно изплетен и изпъстрен в различни шарки и нюанси. Имаше две черни висящи обици на едното ухо и турмалиново колие на шията си, което блестеше разкошно на светлината.
Либи целуна майка си по бузата.
— Мамо, какво правите тук?
— Тук живеех, ако не си забравила — припомни й тя, като я целуна повторно, докато Уилям стоеше отзад и се наслаждаваше на гледката. Те бяха двете от общо трите най-важни жени в живота му. Въпреки че ги делеше цяло поколение, той с радост забеляза, че жена му не отстъпваше по достойнства на дъщеря му. Фигурите и на двете така си приличаха, че хората често ги вземаха за сестри.
— Аз да не съм тук само част от декора? — настоя той и грабна Либи в здрава прегръдка. — Моето малко момиче… Изследователката.
— Моят татко — не остана по-назад Либи. — Изпълнителният директор.
— Хайде, дай да те погледна.
На свой ред тя не пропусна да го огледа. Той все още имаше прекалено дълга коса, за да се нарече консервативен, въпреки че вече се забелязваха бели коси през тъмнорусите му къдрици. Брадата му бе по-прошарена. Въпреки че и двамата ходеха на фризьор, Уилям Стоун не се бе променил. Оставаше си човекът, когото Либи помнеше от детството си, който я носеше през гората, облечен в характерния за него хипи стил.
Той бе висок и жилав. Издължените крайници му придаваха леко дългурест вид. Лицето му бе изпито, скулите изпъкнали. Очите му бяха ясно сиви, излъчващи почтеност.
— Е?! — Либи се завъртя демонстративно. — Какво ще кажеш?
— Не е зле. — Уилям плъзна ръка по рамото на Керълайн. Изглеждаха така, както винаги бяха изглеждали, когато бяха заедно. Сплотени. — Е, мила, доста добра работа сме свършили с първите си две деца.
— Наистина сте свършили… Но защо първите две?
— Става дума за теб и сестра ти, мило мое дете. — Керълайн се усмихна и се пресегна към багажника на колата. — Ще ми помогнеш ли да внесем покупките вътре?
— Но аз… Покупките… — Прехапала устни, тя наблюдаваше как родителите й вадеха една по една торбите и ги внасяха в къщата. Трябваше да им каже нещо. — Толкова се радвам да ви видя. — Измърмори нещо неясно, когато баща й връчи две кафяви чанти, за да помогне с разтоварването на багажа. — И също така бих искала да ви кажа… Че аз… Би трябвало да знаете, че не съм сама…
— Браво, моето момиче. — С разсеян поглед той извади поредната чанта, като се зачуди дали жена му бе видяла плика с картофите за печене, които беше оставил вътре. Разбира се, че трябваше да го е видяла. На нея никога нищо не и убягваше от погледа. — Ние никога не сме имали нищо против да се запознаем с твоите приятели.
— Знам, но този случай е различен.
— Керълайн, вземи, моля те, този е за вътре, един да носиш ти е достатъчно.
— Татко! — Изпаднала в безизходица, Либи прегради пътя на баща си. Щом чу вратата да се затваря зад гърба на майка й, тя прехапа устни и започна. — Наистина трябва да обясня… — Чудеше се какво точно се налагаше да обясни и как да го направи.
— Слушам те, Либи, ала имай предвид, че торбите започват да ми тежат. — Той ги остави на земята. — Кой знае какво е натъпкала вътре.
— Става дума за Кейлъб.
Това вече прикова вниманието му.
— Кейлъб чий?
— Хорнблоуър. Кейлъб Хорнблоуър — едва се престраши тя. — Той е тук с мен.
Уилям вдигна закачливо вежди.
— О, нима?!
Въпросният мъж тъкмо паркира превозното си средство зад навеса и, като си мърмореше нещо под носа, тръгна към къщата. Нямаше нищо лошо в това, един следобед да си почине. Бордовият компютър продължаваше да работи дори и в негово отсъствие. Повечето от повредите по кораба бяха отстранени, така че до ден-два щеше да бъде напълно готов за полет.