— Любовници — предположи той.
— Моля те, недей да повишаваш тон.
С огромно търпение и нежност Кал я хвана за раменете.
— Либи, те явно са стигнали до същото заключение, след като аз почти целунах майка ти в хладилника.
— Ами това…
— Помислих я за теб.
— Знам, но въпреки това…
— Либи, много добре съзнавам, че това не беше възможно най-подходящия начин да се запозная с родителите ти, ала повярвай ми, че най-изненадан от всички бях самият аз.
— Вероятно.
— Абсолютно. Така че просто ще преминем към следващата стъпка.
— И каква е тя, според теб?
— Обяда.
— Хорнблоуър… — въздъхна Либи и опря чело в гърдите му. Жалко, че тя харесваше у него точно това му качество, да оценява дребните жестове. — Надявам се, че разбираш колко деликатно е положението. Какво смяташ да правим сега? И престани да ме питаш „кое положение“, защото ще те фрасна.
— Ставаш груба. — Той я хвана за брадичката и повдигна лицето й. — Хайде да видим как ще се справим.
Либи изобщо не се възпротиви, когато Кал се наведе и я целуна. И без това всичко бе сън, а нали в сънищата накрая всичко се оправяше от само себе си.
В този миг иззад гърба си чу тежко, раздразнително покашляне. Тя се отдръпна от Кал и се обърна, за да види баща си на прага на стаята.
— Майка ти казва, че обядът е готов. — Въпреки че не обичаше да се държи предсказуемо, той се извърна, преди да влезе обратно в кухнята, и хвърли последен, преценяващ поглед на Кал.
— Май ледовете почват да се топят — забеляза Кал.
Когато влезе в кухнята, баща й се обърна към жена си.
— Този мъж постоянно опипва някоя от любимите ми жени.
— Някоя от любимите ти жени! — Керълайн се засмя. — Наистина ли, Уил? — Тя така отметна глава, че и двете й обеци се разтанцуваха. — Всъщност той има много хубави ръце.
— Да не си търсиш белята? — С една ръка Уил я извърна към себе си.
— Винаги. — Тя го целуна и тогава се обърнаха към вратата. — Хайде, сядайте — усмихна се лъчезарно Керълайн на Кал. — Тъкмо довършвам салатата.
На масата бяха сложени четири купички върху плетени от самата нея подложки. В средата имаше огромна купа със салата от най-разнообразни зеленчуци и подправки, включително и зелени банани и пълнозърнести кротончета. Всичко това чакаше да бъде залято със сос от кисело мляко.
— Е, Кал — започна Керълайн, като му подаде купата със салата. — И ти ли си антрополог?
— Не. Аз съм пилот — отвърна Кал тъкмо когато Либи обяви:
— Той е шофьор на тир.
Либи измърмори нещо под носа си, докато Кал охотно си хапна от салатата.
— Карго товари — допълни той, доволен, че можеше да се придържа максимално към така желаната от Либи истина. — Занимавам се основно с товари и затова Либи все ми казва, че съм въздушнопреносим шофьор на ТИР.
— Летиш ли? — залита Уил, докато нервно барабанеше по масата.
— Да. Всъщност това е, което винаги съм мечтал да правя.
— Сигурно е доста вълнуващо. Съни, нашата по-малка дъщеря, сега взима уроци по летене. Може би би могъл да си й от помощ. — Керълайн се приведе напред, за да участва по-пълноценно в разговора.
— Съни винаги е взимала уроци — намеси се Либи. — На нея всичко й се удава. Най-напред се научи да скача с парашут. После реши, че ще управлява сама самолета. — Тя подаде салатата на майка си, а в гласа й се усети възторг и привързаност.
— Има логика — отвърна Кал и погледна към Керълайн. Керълайн Стоун, замисли се той не за първи път, геният на двадесети век. Даде си сметка, че би се почувствал не по-малко вълнуващо, ако попаднеше на една маса с Винсент ван Гог или с Волтер. — Салатата е прекрасна, госпожо Стоун.
— Керълайн. Можеш да ме наричаш Керълайн. Благодаря. — Тя хвърли предизвикателен поглед към съпруга си, за когото беше сигурна, че в този момент би предпочел кренвиршите с пържени картофи да са гарнирани с чаша бира. След над двадесет години съвместен живот все още не беше успяла да го приспособи към своя начин на хранене, но това не я спираше да продължава да опитва. — Убедена съм, че правилното хранене е в основата на чистия и жив ум. Съвсем скоро четох в една статия, че правилното хранене и физическата активност пряко влияят върху продължителността на живота. Ако се грижим повече за здравето си, можем да живеем над сто години.
Забелязала изражението на Кал, Либи го срита под масата. Имаше чувството, че той тъкмо се канеше да уведоми майка й, че хората наистина живеят над сто години, и то редовно.
— Какъв е смисълът на дълголетието, ако ще се храним само с листа и клонки? — започна Уилям, ала бързо забеляза смръщения поглед на жена си. — Е, не че не харесвам салатата…