Добре де, можеш да си хапнеш нещо сладко за десерт. — Керълайн се наведе и целуна мъжа си по бузата. После подаде купата на Кал, при което на ръцете й лъснаха шест различни пръстена. — Сипи си още, ако ти харесва.
— Да, благодаря. — Той си сипа повторно. Апетитът му не преставаше да озадачава Либи. — Творбите ви са невероятни, госпожо Стоун.
— О, радвам се. — Всеки път, когато някой се изкажеше за плетивата и като за творби, тя особено се радваше. — Притежавате ли нещо направено от мен?
— Не… Вашите работи не са по моите възможности — отвърна Кал, припомнил си изделието, което стоеше зад дебело стъкло в музея „Смитсониън“.
— Откъде сте, Хорнблоуър?
Кал мигновено прехвърли вниманието си върху бащата на Либи.
— От Филаделфия.
— Работата ви сигурно е свързана с много пътувания.
Кал изобщо не си направи труда да потисне усмивката си.
— Повече, отколкото можете да си представите.
— Имате ли си семейство?
— Родителите ми и брат ми са още там… На изток.
Въпреки волята си, Уил поомекна към Кал. В очите му просветна нещо, когато заговори за родителите си.
Достатъчно, реши Либи. Тя бутна чинията си настрани, взе чашата си чай с две ръце и впери поглед в баща си.
— Ако имаш формуляр под ръка, можеш да го дадеш на Кал да го попълни. Така ще се сдобиеш както с рождената му дата, така и с осигурителния му номер.
— Малко го прекали — изкоментира Уил с пълна вилица салата пред устата си.
— Хубава работа, аз съм била прекалила!
— Прощавам ти. Няма нужда да ми се извиняваш. — Баща й я потупа по ръката. — Такива сме, каквито сме. Кажи ми, Кал, от коя партия си?
— Татко!
— Шегувам се. — С половинчата усмивка той придърпа Либи в скута си. — Знаеш ли, че тя се роди тук:
— Да. Разказвала ми е. — Кал видя как тя прехвърли ръка през рамото на баща си.
— Като малка си играеше навън боса, докато аз се занимавах с градината.
Либи се засмя и запуши устата му с ръка.
— Млъквай, чудовище такова.
— Добре де, а може ли да го попитам тогава какво му е мнението за Дилън?
Отговорът не се забави.
— Не.
— За Боб Дилън или за Дилън Томас? — попита Кал, с което си извоюва кос поглед от Уил и изненада от Либи, преди да си припомни, че той много цени поезията.
— И за двамата — реши Уил.
— Дилън Томас е гениален, но депресиращ. По-скоро бих предпочел да чета Боб Дилън.
— Да четете?
— Той има предвид текстовете, татко. Сега, когато изчистихме и този въпрос, няма ли да ми кажеш защо си тук, вместо да побъркваш хората от борда на директорите?
— Исках да видя малкото си момиченце.
Либи го целуна, защото знаеше, че отчасти казва истината.
— Видяхме се съвсем скоро, когато се върнах от Южния Пасифик. Измисли по-правдоподобна причина.
— А и исках Керълайн да подиша малко чист въздух. — Той хвърли поглед към жена си над рамото на Либи. — И двамата стигнахме до заключението, че в първите два случая чистият въздух й се е отразил добре, така че решихме и сега да опитаме.
За какво говориш?
— Говоря за това, че това място влияе благотворно на майка ти, особено в положението, в което се намира сега.
— Какво положение? Да не си болна от нещо? — Либи скочи и сграбчи майка си за ръката. — Какво ти е?
— Боже, Уил, никога не стигаш бързо до същественото. Опитва се да ти каже, че съм бременна.
— Бременна? — Либи усети коленете й да се подгъват. — Но как?
— А смееш да се наричаш учена жена — намеси се Кал, с което си извоюва първата усмивка на Уил.
— Но… — Сега Либи се чувстваше прекалено объркана, докато се взираше ту в майка си, ту в баща си, за да отвърне на хапливата забележка на Кал. Всъщност те бяха достатъчно млади — едва навършили четиридесет и в чудесно здравословно състояние. Тя знаеше, че няма нищо необичайно за хора на тяхната възраст да имат тепърва бебета. Ала те бяха нейните родители… — Значи ще си имате бебе. Направо не знам какво да кажа!
— Опитай да ни честитиш — предложи Уил.
— Не, всъщност имам предвид… Добре. Май трябва да поседна. — Либи седна направо на земята между двата стола, на които седяха майка й и баща й. Откри, че сядането явно не беше достатъчно и три пъти си пое дълбоко дъх.
— Как се чувстваш? — попита Керълайн.
— Замаяна — отвърна тя, като не сваляше поглед от лицето на майка си. — Всъщност ти как се чувстваш?
— Сякаш отново съм на осемнадесет, въпреки че разубедих Уил да ми помага да родя това бебе тук сама, както родих теб и сестра ти преди години.
— Тази жена се отказа от вярата си в шейсетте години. — Очевидно обаче и на баща й му бе олекнало, че Керълайн този път бе предпочела болницата. — Е, какво ще кажеш, Либи?