Тя се изправи на колене, за да може да ги прегърне и двамата и отвърна:
— Мисля, че е време да празнуваме.
— Права си, а аз ще те изпреваря. — Уил отиде до хладилника и се върна с високо вдигната бутилка с газирана ябълка.
Корковата тапа излетя с празничност, подобна на шампанското. Чукнаха се няколко пъти, за бебето, за Съни, която я нямаше, за миналото и за бъдещето. Кал се присъедини, завладян от щастието, което излъчваха тези хора. Още нещо, което през времето не се бе променило. Невероятното щастие, което носеше у хората желаното дете.
Никога досега не се бе замислял сериозно да създаде собствено семейство. Знаеше, че когато му дойдеше времето и откриеше подходящата жена, всичко останало щеше да се подреди от само себе си. Сега се улови в размисли какво ли би било, ако в този момент празнуваха неговото и на Либи дете.
Опасни мисли. Невъзможни мисли. Оставаха му само още няколко дни с нея, а може би часове. Семейството предполагаше доживотна отдаденост. И въпреки че в момента копнееше за друг живот, наблюдавайки щастието на родителите на Либи, не преставаше да мисли за своето семейство. Дали гледаха към небето и се чудеха къде ли се скита, дали е в безопасност… Само ако можеше да им каже, че бе добре…
— Кал?
— Мм. Кажи? — Видя как Либи се бе взряла в очите му. — Извинявай.
— Тъкмо си говорехме, че трябва да запалим огън.
— Разбира се.
— Едно от любимите ми места в тази къща е пред камината. — Керълайн се облегна на ръката на мъжа си. — Толкова се радвам, че се отбихме тук да пренощуваме.
— Да пренощувате? — озадачи се Либи.
— Ще останем само една нощ, защото сме тръгнали към Кармел, — реши внезапно Керълайн. В този миг тя ощипа силно Уил по ръката, за да си мълчи. — Мечтаех си за една разходка по крайбрежието.
— Това, за което наистина си мечтаеше, беше няколко чийзбургера, освен люцерната, с която се хранеше постоянно. Така разбрах, че е бременна — довърши мислите и Уил.
— Освен това бременността ми изисква да си полягам следобед. — Керълайн се обърна към мъжа си. — Защо не дойдеш да ми подгънеш одеялото?
— Аз лично също бих подремнал малко. — Двамата се изправиха и прегърнати се отправиха към горния етаж. — Кармел, значи. Последното, за което бях уведомен, бе, че ще прекараме една седмица тук. Откога се промениха плановете?
— Откакто тук очевидно сме повече в момента.
— За това може и да си права, но аз все още не съм решил дали одобрявам идеята Либи да остане сама с него в къщата.
— На нея очевидно й харесва. — Керълайн влезе в спалнята и в мислите й изплуваха различни спомени. Спомни си нощите и сутрините, които бяха прекарали тук заедно. В това легло бяха правили любов, бяха разисквали политиката, бяха обмисляли как да спасят света от самия него. Беше се смяла, беше плакала и беше родила и двете си дъщери в същото това легло. Тя приседна на края и прокара ръка по завивките. Почти усещаше шепота на спомените.
Уил пъхна ръце в задните си джобове и се запъти към прозореца.
Керълайн се усмихна на фигурата му в гръб и си спомни как изглеждаше на осемнадесет. По-слаб от сега, по-голям идеалист, ала винаги така красив. И двамата обожаваха това място — тук израснаха, тук отгледаха и децата си. Дори когато животът им тръгна в съвсем друга посока, те никога не забравиха откъде идваха и кои бяха. Тя го разбираше, усещайте мислите му, сякаш минаваха през собствената й глава.
— Карго пилот, значи. И какво, за Бога, е това име Хорнблоуър? Има нещо в този човек, което ми изглежда не съвсем така, както се опитва да ни го представи.
— Нямаш ли вяра в Либърти?
— Разбира се, че й вярвам. Но на него не вярвам.
— Ясно. Защо ли това ми звучи познато. — Керълайн си сложи ръката на ухото, сякаш се стараеше да чуе нещо по-добре. — Същите думи каза и баща ми някога, ала по твой адрес.
— Баща ти не беше особено добър в преценките си за хората — измърмори Уил и се обърна към прозореца.
— Повечето мъже са такива, когато се опре до избора на собствените им дъщери. Спомням си също как каза на татко, че аз сама съм щяла да направя избора си. Чакай да си помисля кога точно беше това — първия или втория път, когато те изхвърли от къщи.
— И двата пъти — усмихна се Уил. — Каза, че си щяла да се прибереш у дома до шест месеца, а аз съм щял да свърша като продавач на маргаритки на ъгъла на улицата. Е, измамихме ли го?
— Това беше преди около двадесет и пет години.
— Стига си ми го натяквала. — Уил се почеса по брадата. — Не се ли притесняваш, че двамата са тук сами?
— Имаш предвид, че са любовници ли?
— Да. — Той отново пъхна ръце в джобовете си. — Та тя е нашето малко момиченце!