— Спомням си как веднъж ме уверяваше, че правенето на любов е най-естественият начин двама души да изразят вярата и привързаността помежду си. Задръжките по отношение на секса трябвало да бъдат изкоренени, ако светът се стремял към световен мир и разбирателство.
— Никога не съм го казвал.
— Напротив. Мога да ти кажа и кога точно го каза. Бяхме на задната седалка на твоя фолксваген, като от време на време запотявахме стъклата му.
Уил се засмя.
— Явно съм бил много убедителен.
— Беше, защото по това време вече бях решила, че ти ще си мъжът на живота ми. Беше първият, когото бях обикнала, затова знаех, че постъпвам правилно. Този мъж долу е първият, когото Либи обича. Тя си знае кое е редно и кое не. — Уил се опита да спори. — Отгледахме ги и двете, за да могат един ден да се научат да се вслушват в сърцата си. Не сме сгрешили, нали?
— Не. — Уил я докосна с топлата си длан по корема. — За това дете ще сторим същото.
— Той има мили очи. Когато я погледне, в тях виждам да се отразява сърцето му.
— Ти винаги си била непоправима романтичка. Така успях да те завладея.
— И да ме запазиш — промърмори тя срещу устните му.
— Правилно. — Уил се заигра с ръба на пуловера й, знаейки колко лесно можеше да го измъкне през главата й и какво точно щеше да открие отдолу. — На теб май не ти се спи.
Керълайн се засмя и го привлече на леглото.
— Много странно. — Либи седна на тревата до поточето. — Като се замисля, че нашите ще имат още едно дете. Изглеждаха много щастливи, нали?
— Да, много, като изключим моментите, когато баща ти се заяждаше с мен. — Кал седна до нея.
Тя се разсмя и го докосна по рамото.
— Извини го. През повечето време той е много приятен човек.
— Ще имам предвид думите ти. — Кал се заигра с някаква тревичка. Какво мислеше баща й за него нямаше значение. И без това съвсем скоро щеше да бъде извън живота му, както и извън нейния.
Либи обожаваше да идва на поточето, което лъкатушеше свежо и студено през камъните. Тревата бе дълга и мека, изпъстрена с мънички лилави цветчета. Лятото израстваха огромни напръстници, почти с човешки ръст, и привеждаха над течението белите или розовите си камбанки. Появяваха се също лилии и кандилки. Понякога привечер на поточето идваше да пие ожаднял елен, а по-рядко можеше да се види и някоя мечка да лови риба.
Сега не й се мислеше повече за лятото. Мислите й бяха насочени към настоящия момент, когато въздухът бе свеж като водата, а дъхът му бе също тъй чист и бистър. Наоколо притичваха катерички. Когато бяха малки със Съни, хранеха по-безстрашните от шепите си.
Където и да отидеше, дали на някой безлюден остров или в някоя дива пустош, винаги носеше тези години от детството си в душата си. Беше благодарна за тях.
— Това бебе ще е много щастливо. Колко странно, след толкова много време може би най-накрая ще имам брат.
Кал се замисли за собствения си брат. Джейкъб притежаваше благ нрав и блестящ, остър ум.
— Аз пък винаги съм искал да имам сестра.
— И сестрите си ги бива. Освен това винаги като че ли са по-хубавите.
Кал се изтъркаля до нея.
— Тогава бих желал да се запозная със сестра ти. Ох. — Той потърка ръката си, където беше жестоко ощипан.
— Засега ще ти се наложи да се концентрираш върху мен.
— Нали само това правя. — Кал я погали по лицето. — Ще трябва да отида до кораба за малко.
Тя храбро се помъчи да прикрие тъгата в погледа си. Беше й лесно да се престори, че няма никакъв космически кораб и че няма „утре“.
— Не успях да те попитам, как вървят там нещата?
Бързо, помисли си той, доста бързо.
— Ще имам повече информация, когато погледна компютъра. Ще ме извиниш ли пред вашите, когато станат?
— Ще им кажа, че си излязъл да медитираш. Баща ми ще бъде впечатлен.
— Добре. Тогава до довечера… Когато ще се концентрирам върху теб. — Кал се наведе и нежно я целуна.
— С това и ще си останеш. Тази вечер ще спиш на дивана.
— Така ли?
— Със сигурност.
— В такъв случай… — Той се отпусна върху нея.
По-късно същата вечер, когато огънят в камината догаряше и къщата бе притихнала, Кал седна на дивана напълно облечен. Вече знаеше как да се върне в своя свят. Знаеше как бе дошъл, в кое време се намираше и можеше да обърне процеса обратно.
Още няколко незначителни поправки и щеше да е напълно готов за тръгване. Технически щеше да е готов. Но емоционално… Никога нищо не бе го поставяло на подобен тежък кръстопът.
Ами ако Либи го помолеше да остане… Господи, толкова се страхуваше от тази възможност — щеше да постави под въпрос цялата му вътрешна борба. Тя не би постъпила по подобен начин. Той не би постъпил така с нея.