— Не.
— Е, тогава, благодаря ти. — Керълайн бързо целуна Либи по бузата и тогава забеляза сенките под очите й. Докато печелеше време, за да избере най-правилния подход, кимна към дърветата навън. — Искаш ли да се поразходим малко?
— Да, с удоволствие. — Те тръгнаха по криволичещата пътечка, а обиците и гривните на Керълайн подрънкваха закачливо в сутрешната тишина. Дотук всичко си бе същото, помисли си Либи — дърветата, небето, притихналата къщурка, останала зад гърба им. А всъщност всичко изглеждаше различно. Тя отпусна глава за миг върху рамото на майка си. — Спомняш ли си колко се разхождахме тук преди? Ти, Съни и аз.
— Спомням си как се разхождах с теб. Съни така и не успя да усети удоволствието от истинската разходка. Тя винаги тичаше нанякъде. Разхождахме се ти и аз, както сега. — Керълайн се усмихна, като видя как клоните на дърветата образуваха зелен сводест тунел над главите им — Какво ли ще бъде това дете? — Тя се замисли, завладяна от свежата тръпка на очакването.
— Беряхме къпини и цветя, за да накараме татко да си мисли, че все пак сме свършили нещо полезно.
— Май и двамата мъже ще се успят днес. — Либи не отговори нищо. Тогава Керълайн изчака напрежението да отслабне в тишината помежду им. Гората бе отново будна и жива. Птичките пееха своите песни, а тихият ветрец играеше в клоните на дърветата. — Либи, да знаеш, че харесвам твоя приятел.
— Радвам се, а и се надявах да е така. — Тя се наведе и вдигна от земята едно крехко клонче, след което продължи напред и нервно започна да го чупи на малки парченца. Керълайн добре познаваше дъщеря си и знаеше, че това бе признак на огромно притеснение. Докато другата й дъщеря би изляла всичките си чувства навън. Либи правеше точно обратното. Тя задържаше всичко в себе си.
— По-важното е, че ти самата си го харесваш.
— Знам и наистина много го харесвам. — В този миг Либи осъзна какво правеше с ръцете си и рязко захвърли остатъка от клончето настрани. — Той е много мил, весел и ужасно силен. Времето, което прекарах тук с него, беше повече от прекрасно за мен. Никога не съм предполагала, че съществува човек на тази земя, който ще ме накара да се чувствам така, както ме кара да се чувствам Кейлъб.
— Защо не се усмихваш, когато казваш такива чудесни думи? — Керълайн се пресегна и погали дъщеря си по лицето. — Но защо?
— Това време… В което сме заедно… Е само временно.
— Не те разбирам. Защо да е временно? Ако наистина си влюбена в него…
— Да, така е. Влюбена съм в него. Дори ужасно много го обичам — измърмори Либи.
— Е, и…
Тя въздъхна отчаяно. Беше невъзможно да обясни истината.
— Той трябва да се върне при семейството си.
— Във Филаделфия ли? — притече й се на помощ майка й.
— Да… — Този път Либи съумя да се усмихне леко. — Да, във Филаделфия.
— Да, ала аз все още не разбирам. Защо това да бъде пречка за връзката ви? — продължаваше да настоява Керълайн, след което внезапно спря, прегърна дъщеря си през рамото и продължи. — Той е женен, така ли.
— Не. — Идеше й да се разсмее, но видя в погледа на майка си дълбоко притеснение и загриженост. — Не, няма нищо такова. Кейлъб не би ме излъгал никога. Много е трудно да ти го обясня, ала от самото начало и двамата знаехме, че един ден той ще си замине, а аз ще трябва да остана.
— Няколко хиляди километра не би трябвало да са от значение за двама души, които се обичат и искат да са заедно.
— Понякога разстоянията изглеждат по-малки, отколкото са в действителност. Не се тревожи за мен. — Либи се наведе и целуна майка си по бузата. — Само ще ти призная честно, че не бих заменила времето, прекарано с него, за нищо на света. Помниш ли, когато бях малка, в къщи имаше един плакат. На него пишеше нещо такова: „Ако притежаваш нещо, пусни го да си върви. Ако не се върне при теб, значи никога не си го притежавал.“
— Никога не съм харесвала този плакат.
Този път Либи се разсмя.
— Хайде да наберем малко цветя.
Няколко часа по-късно Либи наблюдаваше как родителите й се отдалечаваха, баща й зад волана на ръмжащия пикап, а майка й, махаща от прозореца с разлюлени обеци, докато се изгубиха от поглед.
— Родителите ти са страхотни.
Либи се обърна към Кал и го прегърна.
— Те също те харесаха.
Той се наведе и я целуна нежно.
— Майка ти най-вече.
— Не само тя, баща ми също те одобри.
— Ако имах една-две години на разположение, със сигурност и той щеше да ме хареса.
— Видя ли, че днес не се заяждаше с теб?
— Наистина не се заяждаше. По-скоро като че ли ми се надсмиваше. Какво смяташ да им обясниш?
— За кое?
— За това защо не съм останал тук с теб?
— Ще им кажа, че си отишъл у дома. — И тъй като тя положи огромно усилие, отговорът й успя да прозвучи съвсем небрежно. Кал едва не изруга.