Докато нещо не се обърка. Корабът започна да се тресе, светлините засвяткаха безразборно. Чу я да вика, докато падаха. Не знаеше какво да направи. Изведнъж загуби съзнание. Не можеше да я спаси.
Но тя беше тук, до него, докато сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите му — наежена и готова за словесна схватка.
— Какво, по дяволите, правиш?
Той изглеждаше така, сякаш бе сънувал кошмар. Поне Либи се надяваше да е така.
— Това се оказа най-ефикасният начин да те събудя. Трябва да ти кажа, че ако продължаваш да работиш със същото темпо, ще си останеш тук завинаги.
— Просто си почивах. — Дощя му се да си беше пийнал от хубавия ликьор. — Предишната нощ изобщо не успях да мигна.
— Лошо. — И тъй като състраданието й се стопи, оставаше още много какво да се желае. Докато го наблюдаваше, тя зарови из джоба си.
— Диванът не е най-удобното място за спане.
— Ще си го отбележа. Може би затова беше станал нагоре със задните си части. — Сега печелеше време, като бавно си отгризваше малки хапчици от сладките. Искаше да възбуди у него апетит и успя, макар и не точно по желания от нея начин.
Той почувства как мускулите му се сковават.
— Нямам представа какво имаш предвид.
— Има такъв израз, в преносен смисъл.
— Чувал съм го. — Съзнаваше, че беше груб, но не можеше да се овладее. Либи се опита да улови с език една трохичка, която се бе залепила на горната й устна. Това го подлуди. — Не съм се събуждал с нищо нагоре.
— Очевидно тогава е в характера ти да бъдеш груб без причина, след което от само себе си да го потискаш.
— Не съм груб.
— Не си ли: Тогава значи си арогантен. Така по-добре ли е?
Леката й усмивка беше с цел да го ядоса, но предизвика коренно различни усещания у него.
Кал се помъчи да не й обръща внимание, а също така и на собственото си разбунтувало се тяло, и си погледна часовника.
— Доста време си се помотала в града.
— Времето си е мое, Хорнблоуър.
Веждите му се свиха. Ако не беше толкова самодоволна от собствения си самоконтрол, щеше да забележи, че очите под веждите му притъмняха.
— Искаш да се караме, така ли?
— Кой, аз? — Тя отново се засмя. Сега приличаше на самата невинност. — Сега, след като се запозна с родителите ми, би трябвало вече да знаеш, че по рождение съм пацифист. Приспивана съм с народни песни.
Той измрънка една двусрична дума, която Либи винаги бе смятала, че принадлежи към жаргона на двадесетия век. Тя заинтригувана вирна глава.
— Значи все още се използва тази дума, когато някой не може да даде разумен или интелигентен отговор. Колко утешително е да знае човек, че някои традиции не отмират.
Той спусна краката си покрай ръба на леглото и бавно се изправи в цял ръст, като я гледаше право в очите. Не пристъпи към нея, все още не биваше. Поне не, докато не беше напълно сигурен в себе си, че нямаше да й фрасне един в гордо вирнатата брадичка. Интересно, но досега не бе забелязал колко бе упорита. Нито пък дръзкия поглед в очите й.
Най-страшното бе, че нахалството й му действаше също толкова възбуждащо, както и топлотата й.
— Не ме предизвиквай, миличка. Държа да те предупредя, че не произхождам от най-кроткото семейство в света.
— Е… — Либи внимателно подбра поредната сладка. — С това окончателно ме срази. — След което сви на топка пакетчето и го метна по него, а Кал ловко го улови и смачка остатъците вътре на трохи. — Нямам представа какво те е прихванало, Хорнблоуър, ала мога да те уверя, че имам далеч по-приятни занимания, отколкото да се тревожа за това. Стой си тук и си се цупи колкото си щеш, но аз си тръгвам, защото си имам достатъчно работа.
Едва успя да се обърне. Той се пресегна, сграбчи я за ръцете и я залепи за стената. По-късно Либи щеше да се пита защо бе толкова изненадана от неговата светкавична реакция или може би под привидно доброто му разположение се криеше свиреп и груб нрав.
— Искаш да знаеш какво ме прихваща ли? — В очите му, така близко до нейните, проблясваха мълниеносни гръмотевици. — Затова ли е целият този напън?
— Изобщо не ми пука какво те е прихванало. — Тя продължаваше да държи брадичката си гордо вдигната нагоре, въпреки че устата й пресъхна. Знаеше, че по-лесният изход бе да предложи мир, вместо да продължава със словесната битка. Понякога това беше по-скоро от страх, отколкото проява на пацифизма й. Изпъна гръб и си пое дълбоко дъх. — Не желая да знам какво става с теб, а сега бъди така добър да ме пуснеш да си вървя.
— А би трябвало да те интересува. — Нави косата й на китката си, дръпна главата й назад и шията й бавно се откри. — Мислиш ли, че всяко чувство, което мъжете изпитват към жените, е нежно, любящо и деликатно?