— Не съм толкова глупава. — Опита се да се освободи, ала Кал не я пусна, което повече я ядоса, отколкото я уплаши.
— Разбира се, че не си. — Либи не отместваше очи от неговите, изпълнени с гняв. Нещо в него се пречупи, падна и последната му задръжка. — Дойде време да ти покажа и останалото.
— Не желая да ми показваш каквото и да било.
— Точно така. Значи ще има други, които ще ти предадат последния урок. — Ревността го разяждаше, раздираше го до кръв. — Върви по дяволите. Да вървят по дяволите и те. Запомни. Когато някой друг те докосва утре или след десет години, ще си мечтаеш това да съм аз. Ще се погрижа за това.
И още преди думите му да отшумят, той я повали в леглото.
Единадесета глава
Либи оказа съпротива. Не желаеше да му се отдаде в състояние на подобен гняв, без значение колко дълбока бе обичта й към него. Под тежестта на телата им леглото потъна и ги обви плътно отвсякъде като пашкул. Музиката продължаваше да звучи — тиха и успокояваща. Пръстите му сръчно се справиха с копчетата на блузата й.
Тя мълчеше. Изобщо не й хрумна да го моли да спре или пък да избухне в плач, нещо, което със сигурност би го стъписало. Вместо това се съпротивляваше и се мъчеше се изтръгне от безмилостната му хватка. Не спираше да се бори, яростно го отблъскваше, повела лична война и с подлата реакция на тялото си, което застрашаваше да предаде сърцето й.
За подобно поведение рискуваше да го намрази. Мисълта я сломи. Ако сега той успееше да осъществи замисъла си, щеше да отмие всичките й прекрасни спомени и на тяхно място да остане това насилствено и вероломно покушение. Нямаше да го понесе и със сетни сили се бореше и заради двама им.
Кал добре я познаваше. Всяка нейна извивка, всяка трапчинка, всяко трепване. В пристъп на гняв той я хвана за китките с едната си ръка и ги вдигна над главата й. Устните му се впиха във врата й, докато спусна другата си ръка надолу по тялото й, за да открие онова нежно и чувствително място. Чу я да стене, докато нежеланото и непоколебимо удоволствие я разкъсваше на две. Тялото й се напрегна — превърна се в опъната струна, която застрашаваше след миг да се скъса. Съвсем осезателно усети как я побиха тръпки и чу сподавения й плач. Видя предизвикателните й устни, само миг преди да ги затвори за него.
Прободе го искрица разкаяние. Нямаше право, никой нямаше право да си присвоява нещо толкова красиво и да го използва като оръжие. Искаше да я нарани, заради нещо, което бе извън нейния контрол. И бе успял. Не повече обаче, отколкото нараняваше самия себе си.
— Либи… — Тя само отърси главата си, но очите й останаха плътно затворени. С надеждата да намери думите, които липсваха, Кал се изтъркаля настрана и впери поглед в тавана. — Дори не мога да ти се извиня… Няма извинение за начина, по който се отнесох към теб.
Либи успя да преглътне сълзите си. Това я поотпусна и същевременно й даде възможност да успокои дишането си и да отвори очи.
— Може би не, ала обикновено винаги има някакви причини. Бих искала да чуя твоите.
Дълго време той остана безмълвен. Лежаха един до друг, почти без да се докосват. Можеше да й изтъкне десетки причини — липсата на сън, преумората, притеснението, че полетът можеше да се провали. И всички те щяха да са достатъчно основателни. Но нито една от тези причини не съдържаше в себе си истината. А Либи, той знаеше, държеше особено на истината.
— Не си ми безразлична — започна Кал бавно. — Не ми е лесно да живея с мисълта, че никога повече няма да те видя. Съзнавам, че и двамата имаме свой живот, своите домове — допълни той, преди тя да успее да заговори. — Съзнавам, че и двамата трябва да се примирим с действителността, ала знаеш ли колко ме натъжава това, че на теб ти се удава така лесно.
— Не е вярно. Не ми е лесно.
Даваше си сметка, че бе егоистично, но изпита облекчение от думите й. Пресегна се и я хвана за ръката.
— Аз съм ужасяващо ревнив.
— От какво?
— От мъжете, които ти предстои да срещнеш, от тези, които някога ще заобичаш, от онези, които ще обичат теб.
— Но…
— Моля те не казвай нищо. Нека ти кажа всичко. Така ще ми олекне. Очевидно фактът, че си давам сметка, колко съм неправ, няма особено значение. Всичко ми идва отвътре, не мога да го контролирам. Всеки път, когато си представя някой да те докосва, както те докосвам аз, или да те гледа, както те гледам аз, полудявам.
— Затова ли си ми толкова ядосан? — Либи се извърна и се вгледа в профила му. — Заради моите въображаеми бъдещи връзки?!