— Имаш право, звучи доста идиотско.
— Не се и опитвам да те накарам да се чувстваш така.
Той сви рамене.
— Понякога дори ги виждам. Единият е над метър и осемдесет и има фигурата на един от онези съвършени гръцки богове.
— Адонис ли имаш предвид? — предположи тя усмихната. — Него и аз го харесвам.
— Млъкни. — Либи забеляза застрашителната извивка на устните му. — Рус, с обветрено лице и има силно издадена брадичка с трапчинка на нея.
— Като Кърк Дъглас?
Кал й хвърли подозрителен поглед.
— Значи познаваш човек с подобно описание?!
— Не, не лично. — И тъй като усети, че ураганът бе преминал. Либи се наведе и го целуна по рамото.
— Все едно. Освен всичко друго е и интелигентен — още една причина, поради която да го мразя от дъното на душата си. Той е доктор, но не лекар, а доктор на философските науки. В състояние е да стои с теб с часове и да обсъждате обичаите на еди-кое си аборигенско племе. И свири чудесно на пиано.
— Е-е, направо съм впечатлена.
— Богат е. Рейтингът му е 9.2. Води те в Париж и правите любов в хотелската стая, която е с изглед към Сена. След това ти подарява диамант с размер на свит юмрук.
— Ахах. А чете ли поезия?
— Не само, че чете, но той и пише стихове.
— Боже мой… — Тя се хвана за сърцето. — Предполагам, че не можеш да ми кажеш къде ще се запозная с този мъж?! Искам да съм подготвена.
Кал се извърна лекичко, за да може да я погледне по-добре. Очите й бяха ясни и пълни с почуда, а не със сълзи.
— Ти май наистина се забавляваш.
— Точно така. Ала ти ще се успокоиш само ако ти обещая, след като си заминеш, да вляза в манастир.
— Така ще е най-добре. Можеш ли да ми се подпишеш под обещанието си?!
— Ще си помисля. — Погледът му вече се бе избистрил. Отново се бе превърнал в онзи Кал, когото тя щеше винаги да обича и разбира. — Да смятам ли скандала за приключен?
— Явно. Извини ме Либи, държах се като пълен идиот.
— Не знам какво точно имаш предвид, ала щом така казваш…
— Отново сме приятели, нали? — Той се наведе да я целуне.
— Приятели. — Преди да се отдръпне от нея, Либи го придърпа към себе си и го целуна далеч по-интимно, отколкото се целуват приятелите. — Кал?
— Кажи. — В този миг той проследяваше извивките на устните й с езика си и старателно ги запаметяваше.
— Този мъж има ли си име? Ох! — Разкъсана от смях и болка, тя се отдръпна. — Ухапа ме.
— Точно това направих.
— Това е твоята фантазия — припомни му Либи, — не моята.
— И нека да си остане така. — Кал се усмихваше, докато нежно докосваше голата й кожа под разкопчаната блуза. — Ако искаш, мога да ти разкажа и за други, стига това да ти е достатъчно.
— Да. — Дланта му се намираше върху гърдата й и правеше магически неща. — О, да.
— Ако аз те заведа в Париж, първите три дни няма изобщо да те пусна да станеш от леглото. — Продължаваше да я възбужда, докосваше я тук, улавяше я там… — Ще пием шампанско, бутилка след бутилка, ще ядем екзотични храни. Ще опозная всеки сантиметър от тялото ти, ще надникна във всяка една отделна пора. Ще лежим в огромното легло и ще отидем на места, където никога не сме били.
— Кал! — Тя потрепваше, докато той нежно целуваше гърдите й и не спираше да говори.
— Чак тогава ще се облечем. Виждам те в лятна бяла рокля, която пада нежно върху раменете ти и се спуска по гърба. Дреха, с която, щом като те зърне някой мъж, мигновено пожелава да изтръгне сърцето ми.
— Аз дори не ги виждам. — С въздишка Либи прокара длани по тялото му. — Виждам само теб.
— Звездите на небето се виждат чудесно. Милиони са. Във въздуха се долавя аромата на Париж. Наситен… Вода и цветя, ще се разхождаме с часове, за да можеш да видиш всички онези невероятни светлини и да разгледаш старинните сгради. После ще се спрем в някое малко ресторантче с чадърчета отвън на масите, където ще пием вино. Най-накрая ще се върнем в хотела и там ще се отдадем един на друг докрай. Ще правим любов с часове. — Устните му отново се сляха с нейните. — Всъщност, за тази работа не ни е нужен Париж.
— Прав си, така е.
Кал се обърна отново към нея и улови лицето й в шепите си. То вече грееше, очите й бяха полузатворени, а усмивката й се бе върнала на мястото си. Искаше да запази спомен, вместо онази пустота в душата му, преди да я срещне.
— Господи, Либи, желая те.
Това бяха думите, които тя искаше да чуе, всичко, за което си бе мечтала. Протегна ръце и го прегърна.
И двамата едва издържаха. Либи го усети още щом езикът му попадна в устата й. Ръцете му нетърпеливо обхождаха тялото й. И тъй като чувствата му се отразяваха в нейните, отговорът й не закъсня. Кръвта й кипеше неудържимо. Страстта бе великолепна, невероятна. Засили се още повече, щом той започна да я разсъблича.