Полазиха го тръпки от силните чувства, които изпита.
Образът й изплува в съзнанието му. Някак си това, повече от всичко друго, което си бе спомнил досега, му даваше чувство за идентичност. Имаше семейство — родители и брат, ала не и съпруга — в това бе убеден. Баща му бе тих, стабилен мъж, на когото можеше да се опреш. Брат му… Джейкъб. Кал въздъхна с облекчение, щом като в паметта му се появиха ликът и името на брат му. Джейкъб беше красив, импулсивен и вироглав.
И тъй като главата започваше да го боли вече, той се отказа. За днес беше достатъчно.
Бавно отвори очи и се замисли за Либи. Коя беше тя всъщност? Не само някаква красива жена с кестенява коса и очи като на котка. Красотата в днешно време бе нещо лесно постижимо, дори съвсем обичайно. Но Либи му се струваше необикновена. Може би всичко се дължеше на мястото и атмосферата. Кал огледа стените, покрити с ламперия, и блестящите стъкла на прозорците. Нищо не изглеждаше обичайно тук. А и сигурно нито една от жените, които познаваше, не би избрала да живее на такова място. Още повече сама.
Дали наистина бе родена на леглото, на което сега лежеше той, или се беше пошегувала? Мина му през ума, че в по-голямата си част поведението й бе странно. Или пък именно в това имаше някакъв виц, ала Кал бе изпуснал неговия смисъл.
Антроположка и то — културна, припомни си той.
Може би това обясняваше всичко. Възможно бе изведнъж да се бе озовал в разгара на някакъв експеримент или симулация. Поради някакви собствени съображения самата Либърти Стоун бе избрала да живее по начин характерен за времето на собствените си изследвания. Всичко бе странно, но доколкото самият той познаваше учените, те всички бяха странни. Кал бе склонен да разбере желанието да надникнеш в бъдещето, но не можеше да си обясни причината, поради която някой би се заел да се рови в миналото. Миналото си оставаше минало. Никой не можеше да го промени или поправи, защо им бе тогава да го изследват?
Нейна си работа, заключи той.
Беше й задължен. Без нейната помощ вече отдавна щеше да е мъртъв. Трябваше да й се отблагодари веднага, щом се изправеше на крака. Мисълта, че бе мъж, който не остава длъжен и винаги си урежда сметките, му достави удоволствие.
Либърти Стоун. Либи. Повтори го няколко пъти и се усмихна. Името й звучеше меко, ала звучно и Кал харесваше мелодичността му. Също както и очите й. Да бъдеш красива бе едно и съвсем друго да имаш прекрасни кадифени очи. Човек можеше да промени формата и цвета на очите си, но никога изразителността им. Може би това го бе привлякло така силно у нея. Всичко, което усещаше, сякаш се изписваше в погледа й.
Докато ставаше от леглото, той успя да си припомни множеството чувства, които бе успял да прочете в очите й. Притеснението, страхът, хуморът и желанието й. Тя го бе объркала. Ала въпреки объркаността си. Кал усещаше силната отговорност — отговорността, която само един истински мъж можеше да изпитва към жената.
Стаята се завъртя. Зави му се свят и се хвана за главата. Тялото му можеше да жадува за Либърти Стоун, но той далеч не беше в състояние да направи каквото и да било по този въпрос. Повече от отвратен, седна обратно върху възглавниците. Още малко почивка му трябваше. До ден-два физиката му щеше да се възстанови, а също и паметта му. Сега знаеше кой бе и къде се намираше. Останалото щеше да дойде от само себе си.
Книгата на масата до леглото привлече вниманието му. Обичаше да чете почти толкова, колкото и да лети. Предпочиташе четивото пред касетите или дисковете. Това беше още един сигурен и солиден спомен. Радостен от тази констатация. Кал взе книгата.
Заглавието й го изненада. Пътешествие до Андромеда. Доста глупаво заглавие за книга, още повече с претенции за научна фантастика. Всеки, който нямаше какво друго да прави в края на седмицата, можеше да отиде дотам, стига да му харесваше да умре от скука. С лека досада той започна да разлиства страниците. Тогава попадна на страницата с авторското право върху книгата.
Тук имаше някаква грешка. Пот изби по челото му. Това беше нелепо. Книгата, която държеше в ръцете си, беше чисто нова. Корилата не беше огъната, а страниците изглеждаха така, сякаш още никой не ги беше разгръщал. Допусната бе някаква глупава печатна грешка, помисли си Кал, ала устата му бе съвсем пресъхнала. Сигурно беше станала грешка. Иначе как можеше да си обясни, че в ръцете си държеше книга, написана преди близо три века?!