Мъжът погледна към двамата мъже в ливреи на капрата на излъсканата до блясък черна карета със златен кръст на вратата. Те слязоха и бързо се отправиха към сандъка.
— В такъв случай можем да тръгваме — каза той, когато слугите отнесоха багажа й до каретата и го поставиха на покрива.
— Ами сестра ми? — попита Дороти, стиснала ръката на Виктория.
— Сигурен съм, че хората, които трябва да посрещнат сестра ви, вече идват. Параходът ви пристигна четири дни по-рано от предвиденото.
— Не се притеснявай за мен — обърна се Виктория към сестра си с увереност, която съвсем не изпитваше. — Сигурна съм, че каретата на херцога ще пристигне всеки момент. Междувременно капитан Гардинър ми позволи да остана на борда. Тръгвай!
Дороти силно притисна сестра си.
— Тори, ще измисля начин да убедя прабаба ни да те покани при нас. Ще видиш. Страх ме е. Не забравяй да ми пишеш. Всеки ден.
С тези думи тя се обърна и тръгна. Виктория остана на мястото си, загледана след Дороти, която грациозно се качи в луксозната карета със златния кръст на вратата. Стълбичката бе вдигната, кочияшът изплющя с камшика и четирите коня се понесоха в лек тръс, а Дороти подаде ръка през прозореца и помаха за довиждане.
Виктория никога не се бе чувствала толкова самотна. Стоеше на дока и не можеше да откъсне очи от отдалечаващата се карета, а моряците, които слизаха от парахода им, я блъскаха, забързани да намерят „евтина бира и жени“.
Тя прекара следващите два дни в каютата си. Еднообразието й бе нарушавано единствено от кратките разходки по палубата и закуските, обедите и вечерите с капитан Гардинър — очарователен, грижовен мъж, който, както по всичко личеше, изпитваше огромно удоволствие от компанията й. През дългите седмици на пътуването Виктория прекара доста време с него и двамата неведнъж закусваха, обядваха и вечеряха заедно. Той знаеше причината за пристигането й в Англия, а тя се отнасяше към него като с приятел.
Когато на сутринта на третия ден каретата, която трябваше да отведе момичето в Уейкфийлд Парк не дойде, капитан Гардинър взе нещата в свои ръце и нае колесница.
— Пристигнахме по-рано, което рядко се случва — обясни й той. — Братовчед ви може да не изпрати да ви посрещнат още дни наред. Имам работа в Лондон, а не мога да ви оставя сама.
Часове наред Виктория се любува на английската природа, разкрила й се в цялото си пролетно великолепие. Храстите по пътя бяха отрупани с розови и жълти цветове. Въпреки неприятното друсане, предизвикано от всяка неравност по пътя, през която минаваха колелата, духът на момичето беше приповдигнат. Кочияшът почука на вратата и червендалестото му лице се появи в отвора.
— Остават ни около два километра, госпожице, така че ако искате да…
Случи се съвсем внезапно. Едно от колелата попадна в дълбока бразда, каретата силно се наклони на една страна, главата на кочияша изчезна, а Виктория падна на пода.
Миг по-късно вратата се отвори и кочияшът й помогна да стане.
— Добре ли сте? — попита я той.
Младото момиче поклати глава, но преди да успее да отговори, двама мъже, облечени в селски дрехи, застанаха от двете страни на кочияша, като притеснено стискаха в ръце шапките си.
— Проклети глупаци! — развика се кочияшът. — Защо изскачате така на пътя! Вижте какво направихте. Оста ми е счупена…
Последваха цветисти ругатни.
Деликатно извръщайки глава от разгорещения спор, Виктория оправи роклята си и безуспешно се опита да я почисти. Кочияшът се пъхна под колесницата, за да прегледа оста й, а един от селяните непохватно се обърна към Виктория, въртейки смачканата си шапка в ръце.
— С Джак ужасно съжаляваме, госпожо — смутено каза той. — Ще ви закараме до Уейкфийлд Парк. Ако, разбира се, нямате нищо против да сложим сандъка ви при прасенцата.
Благодарна, че няма да й се наложи да извърви оставащите два километра пеша, тя с радост се съгласи. Плати на кочияша с парите за пътуването, които Чарлз Филдинг й бе изпратил, и седна на скамейката между двамата едри фермери. Пътуването в селска каруца, макар и не така престижно като в карета, беше далеч по-приятно. Свеж ветрец погали лицето й.
С обичайната си непринуденост Виктория скоро увлече и двамата мъже в разговор за селскостопанската работа, тема, за която не знаеше абсолютно нищо, но с удоволствие би искала да научи нещо. С всяка дума й ставаше все по-ясно, че английските земеделци яростно се противопоставяха на въвеждането на машини в работата им.
— Всички ни ще оставят без работа — завърши единият от фермерите пламенното си заклеймяване на „дяволските неща“.
Виктория едва чу думите му, тъй като в този момент каруцата пое по павиран път и мина през внушителен кован портал, който слагаше началото на обширен парк, чиято еднообразност се нарушаваше тук-там от високи дървета и от покритите с розови, жълти и бели цветя криволичещи брегове на няколко потока.