— Не използваше седло! — възкликна баронът. Виктория кимна:
— Апахите не използват седло.
— Какви номера можеше да прави? — попита маркизът, много по-впечатлен от изумително красивото й лице, отколкото от думите й.
— Веднъж Буйна река ме накара да поставя една кърпичка насред полето, а после препусна към нея в галоп. Когато почти стигна до мястото, той пусна юздата, наклони се и грабна кърпичката, докато конят продължаваше да галопира. Научи мен на този номер — призна тя през смях. Баронът беше изумен:
— Не мога да повярвам, ако не видя с очите си. Но едва ли можете да ми покажете как се прави.
— Не, за съжаление. Първо конят трябва да се обучи.
— Може би бихте могли да ме научите на някоя и друга дума на този език, а аз мога да ви преподавам френски — опита се да я придума маркизът с примамлива усмивка.
— Предложението ви е много любезно — отвърна Виктория, — но няма да е честно, защото аз имам много да уча, но мога малко да преподавам. Почти нищо не помня от това, на което Буйна река ме научи.
— Със сигурност можете да ме научите поне на един израз? — настоя той с усмивка, загледан в искрящите й очи.
— Не, наистина…
— Настоявам.
— Добре тогава — отстъпи Виктория с въздишка, — щом толкова настоявате. — Тя произнесе някакъв израз и погледна маркиза: — А сега се опитайте да повторите.
Маркизът се справи успешно при втория си опит и й се усмихна доволно:
— Какво означава това? Какво всъщност казах?
— Казахте — отвърна тя: „Онзи мъж стъпва върху моя орел.“
— „Стъпва върху моя…“ — Маркизът, баронът и всички останали, които се бяха събрали в салона, избухнаха в смях.
На следващия ден руският барон и френският маркиз се присъединиха към антуража от обожатели на Виктория, което още повече допринесе за популярността й.
Където и да се намираше Виктория в къщата, около нея цареше смях и оживление. Навсякъде другаде обаче се долавяше някакво напрежение, което идваше от лорд Филдинг и се усещаше от всички. С всяка следваща седмица обожателите й непрекъснато се множаха, а настроението на Джейсън ставаше все по-мрачно. Където и да отидеше, все намираше по нещо, от което да не е доволен. Сърдеше се на готвача за това, че приготвя любимото му ястие твърде често; наказваше прислужниците за петънце, останало под парапета; заплашваше да изгони лакеите, ако видеше разхлабено копче върху ливреите им.
В миналото лорд Филдинг беше взискателен и строг работодател, но беше разумен. Сега като че ли нищо не можеше да го удовлетвори и всеки слуга, което се изпречеше на пътя му, ставаше жертва на гнева му. За съжаление колкото по-невъзможен ставаше той, толкова по-бързо и по-трескаво работеха те, от което ставаха още по-нервни и тромави.
Някога домакинството вървеше ефективно, като добре смазана машина. Сега прислужниците тичаха насам-натам, блъскаха се, опитвайки се отчаяно да свършат задачите си, за да избегнат пагубния гняв на господаря си. В резултат на това безумно препускане една безценна китайска ваза беше счупена, една кофа с вода беше разсипана върху абисинския килим в трапезарията и из цялата къща цареше пълен хаос.
Виктория усещаше напрежението сред персонала, но когато предпазливо се опита да повдигне въпроса пред Джейсън, той я обвини в „опит да предизвика неподчинение сред прислугата“, след което подхвана унищожителна тирада за шума, който нейните посетители вдигат, докато той се опитва да работи, и отвратителната миризма на цветята, които й носят.
Два пъти Чарлз се опита да обсъди с него втория списък с кандидатите, но той грубо му нареди да напусне кабинета му и повече да не влиза там.
А когато Джейсън язвително сгълча и Нортръп, цялото домакинство сякаш започна да се пропуква от страх и напрежение. Всичко приключи внезапно късно един следобед, пет седмици след дебюта на Виктория. Джейсън работеше в кабинета си и извика иконома, който тъкмо поставяше новопристигналия букет за Виктория във ваза.
За да не кара избухливия си господар да чака, Нортръп се втурна в кабинета му с букета в ръка.
— Какво ще обичате, милорд — попита плахо.
— Колко мило, още цветя? За мен ли са? — саркастично се изсмя той и преди Нортръп да може да отговори, нареди хапливо:
— Цялата проклета къща се е вмирисала на цветя! Махни този букет от тук, после кажи на Виктория, че искам да я видя, и ми донеси онази проклета покана за тържеството у Фриглис довечера. Не мога да си спомня в колко часа започва. После кажи на личния ми прислужник да ми приготви официални дрехи. Е, какво чакаш? Размърдай се?