Джейсън бавно се изправи с изумено изражение. Постави длан върху ръката си, пареща от болка, и после се вторачи в кръвта, която изцапа пръстите му.
Лекарят, маркиз Дьо Сал и младият Уилтшир се втурнаха към него.
— Бързо, дайте да погледна ръката — каза доктор Уърдинг и клекна до Джейсън.
Той разкъса ризата му и младият Уилтшир изохка при вида на кръвта, която се стичаше от раната на Джейсън.
— О, Боже! — простена той. — Лорд Филдинг, аз не исках…
— Млъкнете! — гневно го прекъсна лекарят. — Някой да ми подаде уискито от чантата ми — нареди и се обърна към Джейсън: — Раната не е сериозна, но е доста дълбока. Ще трябва да я почистя и да я зашия.
Той взе бутилката, която маркиз Дьо Сал му подаде, и погледна към ранения чака, сякаш искаше да му се извини:
— Ще те гори, сякаш се пържиш в ада.
Джейсън кимна и стисна зъби, а Уърдинг бързо изля уиски върху раната. После подаде бутилката на пациента:
— На твое място щях да изпия останалото. Трябва да направя доста шевове.
— Не го прострелях аз — избухна Уилтшир, тъй като сега лорд Филдинг, прочут с дуелите си, имаше пълно право да потърси удовлетворение за нанесената обида.
Мъжете го погледнаха с отвращение.
— Не бях аз — отчаяно се защитаваше той. — Стана заради дървото. Аз стрелях по дървото, куршумът го удари и едва след това улучи лорд Филдинг.
Джейсън вдиша мрачен поглед към ужасения си нападател и изрече:
— С повече късмет ще съумееш да стоиш далеч от очите ми, докато не остарея твърде много, за да те бичувам.
Уилтшир отстъпи назад, бързо се обърна и хукна да бяга, а лорд Филдинг се обърна към другия дуелист, пронизвайки го с поглед.
— Кроули — предупреди го тихо той, — присъствието ти ме обижда.
Кроули се обърна и побягна към коня си.
Когато те препуснаха, Джейсън вдигна бутилката уиски и отпи голяма глътка, пъшкайки от болка. Подавайки бутилката на Дьо Сал, Джейсън каза сухо:
— Жалко, че нямаме подходящи чаши, но ако искаш да се присъединиш към мен, заповядай.
Французинът веднага протегна ръка към бутилката и започна да обяснява:
— Отидох у вас, когато разбрах за дуела, но прислужникът ти каза, че няма да се прибереш и не искаше да ми каже къде си.
Отпи от силното уиски, върна бутилката на Джейсън и продължи:
— Затова последвах доктор Уърдинг и дойдохме тук с надеждата да ги спрем.
— Трябваше да ги оставим да се избият — с отвращение изрече Джейсън, после стисна зъби и се вцепени за момент, когато иглата отново прониза плътта му.
— Предполагам.
Джейсън отпи още две големи глътки от уискито и почувства как сетивата му започват да се притъпяват. Облегна глава върху твърдата кора на дървото, въздъхна и попита с престорено раздразнение:
— Какво точно е направила моята малка графиня, за да предизвика този дуел?
Дьо Сал настръхна, долавяйки нежността в думите на Джейсън, и отвърна недружелюбно:
— Доколкото ми е известно, лейди Виктория е нарекла Уилтшир наконтен английски дръвник.
— В такъв случай той би трябвало да я извика на дуел — каза Джейсън и леко се засмя, като отпи още една глътка уиски. — Тя непременно щеше да го улучи.
Дьо Сал не се засмя на шегата.
— Какво искаш да кажеш с това „моята малка графиня“ — направо попита. — Ако е твоя, защо толкова се бавиш, а не го обявиш официално — сам каза, че въпросът не е уреден напълно. Що за игра играеш с чувствата й, Уейкфийлд?
Джейсън стрелна с поглед враждебното лице на маркиза, после затвори очи, а на устните му се появи раздразнена усмивка:
— Ако ти възнамеряваш да ме извикаш на дуел, то горещо се надявам, че можеш да стреляш. Дяволски унизително е за мъж с моята репутация да бъде застрелян от някакво си дърво.
Виктория се мяташе в леглото. Беше твърде изтощена, за да заспи. Призори се отказа от опитите си и седна в леглото, наблюдавайки как небето се променя от тъмносиво в бледо-сивкаво, а мислите й бяха мрачни и безрадостни, каквото обещаваше да бъде и утрото. Облегната на възглавниците, тя разсеяно подръпваше с пръсти сатенената завивка, а животът й сякаш се проточи пред нея като тъмен, самотен, страшен тунел. Замисли се за Андрю, който сега беше женен за друга и когото завинаги беше загубила; спомни си хората от селото, които толкова обичаше и които й бяха отвърнали със същото. А сега си нямаше никого. С изключение на чичо и Чарлз, разбира се, но дори неговата обич не можеше да даде спокойствие на тревожната й душа или да запълни болезнената празнина.
Винаги се беше чувствала нужна и полезна; сега животът й беше безкрайна въртележка от безумно лекомислие, разходите се поемаха от Джейсън. Тя се чувстваше като бреме — ненужна, безполезна.