Беше се опитала да последва коравосърдечния съвет на Джейсън да си избере съпруг. Наистина се беше опитала, но просто не можеше да си представи да се омъжи за някой от посредствените лондонски бохеми, които толкова упорито се опитваха да я спечелят. Те нямаха нужда от нея като съпруга; щеше да служи за украса в живота им. С изключение на семейство Колингуд и още няколко, браковете във висшето общество бяха сключени по сметка. Съпрузите рядко се появяваха заедно на едно и също тържество, а ако все пак го направеха, не трябваше да стоят в една компания, защото това се смяташе за неизискано. Децата, родени от такива бракове, преминаваха незабавно в ръцете на бавачки и учители. Колко различен смисъл имаше бракът тук, мислеше си Виктория.
Тя си спомни с носталгия семействата, които познаваше в Портидж. Спомни си как старият господин Проудър седеше на площадката през лятото и четеше на своята парализирана съпруга, която едва ли осъзнаваше къде се намира. Спомни си израженията на господин и госпожа Мейкпийс, когато бащата на Виктория им съобщи, че след двайсет години брак госпожа Мейкпийс най-сетне е заченала. Спомни си как двамата се прегърнаха и заплакаха от радост. Такива трябваше да бъдат браковете — двама души, които се трудят заедно и си помагат в добро и лошо; двама души, които се смеят заедно, отглеждат децата си заедно и дори плачат заедно.
Виктория се замисли за собствените си родители. Въпреки че Катрин Сийтън никога не беше обичала съпруга си, тя бе негов другар и направи дома му уютен. Те имаха обши занимания, през зимата играеха на шах пред камината, а през лятото правеха дълги разходки по здрач.
В Лондон Виктория беше желана поради нелепата причина, че в момента беше „на мода“. Като съпруга тя щеше да бъде напълно безполезна, щеше да служи само за украса на масата. Виктория знаеше, че никога няма да бъда удовлетворена от такъв живот. Тя искаше да сподели живота си с някого, който се нуждае от нея, да го направи щастлив и да бъда важна за него. Искаше да е полезна, да е нещо повече от украса.
Маркиз Дьо Сал наистина я харесваше, тя го усещаше — но не я обичаше.
Виктория прехапа устни от болка, когато си спомни нежните признания в любов на Андрю. Но той не я беше обичал истински. Както и маркизът. Може би богатите мъже, включително и Андрю, не можеха да изпитват истински чувства. Може би…
Тя се изправи, дочувайки нечии стъпки в коридора. Беше твърде рано, за да е някой от слугите. Някой се блъсна в една от стените и простена. „Чичо Чарлз сигурно се чувства зле“ — помисли си тя, отметна завивките и изскочи от леглото. После се втурна към вратата и рязко я отвори.
— Джейсън! — извика, а сърцето й се сви, когато той се подпря на стената с превързана ръка.
— Какво се е случило? — прошепна тя, но бързо добави: — Няма значение. Не се опитвай да говориш. Ще извикам някого от слугите да ти помогне.
Понечи да се обърне, но той я сграбчи за ръката с удивителна сила и я дръпна обратно, а лицето му се сгърчи от болка.
— Искам ти да ми помогнеш. — Прехвърли дясната си ръка през рамото й, при което тя едва не се свлече на колене под тежестта му. — Заведи ме до стаята ми, Виктория — помоли я той.
— Къде се намира тя — шепнешком попита момичето, кога то тръгнаха бавно по коридора.
— Не знаеш ли? — смъмри я той. — Аз зная къде е твоята.
— Има ли някакво значение? — задъхано попита Виктория.
— Не — съгласи се той и спря пред следващата врата отдясно. Тя я отвори и му помогна да влезе.
На отсрещната страна на коридора се отвори друга врата и Чарлз Филдинг се показа на прага с разтревожено изражение, като обличаше сатенения си халат. Едва пъхнал едната си ръка, той спря, когато чу Джейсън да казва на Виктория: „А сега, малка графиньо, отведи ме до леглото ми.“
Тя долови странния начин, по който Джейсън произнасяше думите, но после реши, че това се дължи или на болката, или на загуба на кръв.
Когато стигнаха до голямото му легло, той смъкна ръка от рамото й и зачака покорно, докато оправяше завивките му; после седна на леглото и я погледна с усмивка. С внимателния, сдържан тон на баща си тя го попита:
— Можеш ли да ми кажеш какво се е случило?
— Разбира се! — отвърна той малко обиден. — Да не съм идиот.
— Е, какво се случи? — повтори тя.
— Помогни ми да си събуя ботушите.
Момичето се поколеба:
— По-добре да извикам Нортръп.
— Остави ги тогава — каза спокойно той, след което легна върху пурпурната завивка и небрежно кръстоса крака. — Седни до мен и хвани ръката ми.