Атъртън взе писмото. Обзе го непреодолимо усещане за някаква беда:
— Лейди Сийтън не е вкъщи тази вечер.
— Зная, ваша милост. — Младият мъж махна уморено през рамо към каретата на улицата. — Откакто ми връчиха писмата рано тази вечер, чакам някой от вас да се появи. Инструктиран съм да предам на вас писмото на лейди Виктория, в случай че не я намеря, и да ви помоля да се погрижите непременно да го получи.
Той постави второто писмо в студената ръка на Чарлз и любезно се сбогува:
— Приятна вечер, ваша милост.
Ледени тръпки полазиха по гърба на Чарлз, когато затвори вратата и отвори писмото си, търсейки името на подателя. Когато прочете името Андрю Бейнбридж, сърцето му се сви. Лицето му пребледня, а думите заплуваха пред очите му.
Най-накрая тежко отпусна ръце и наведе глава. Раменете му се разтърсиха и по лицето му потекоха сълзи. Всичките надежди и мечти му бяха отнети. Дълго след като сълзите бяха секнали, той продължаваше да стои, загледан с невиждащи очи в пода. Най-накрая много бавно изправи рамене и вдигна глава.
— Нортръп — извика, изкачвайки се по стълбите, но гласът му прозвуча като сподавен шепот. Той се прокашля и отново извика:
— Нортръп!
Икономът се втурна във фоайето, навличайки ливреята си.
— Викате ли ме, ваша милост? — попита той и се уплаши при вида на херцога, който се беше изкачил наполовина по стълбите и с мъка се подпираше на парапета.
Чарлз се обърна и го погледна:
— Извикай доктор Уърдинг. Помоли го да дойде веднага. Кажи му, че е спешно.
— Да изпратя ли да повикат лорд Филдинг и лейди Виктория? — бързо попита Нортръп.
— Не, по дяволите! — процеди през зъби Чарлз, но веднага се овладя. — Ще ти кажа, когато пристигне доктор Уърдинг — поправи се и бавно продължи нагоре по стълбите.
Призори кочияшът на Джейсън спря каретата пред къщата на Ъпър Брук Стрийт номер 6. Джейсън и Виктория не си бяха разменили нито дума, откакто напуснаха бала в семейство Мортрам, но когато той изведнъж изпъшка, тя се изправи и се огледа.
— Чия е тази карета? — попита.
— На доктор Уърдинг. Това са неговите коне. — Джейсън рязко отвори вратата, изскочи от каретата, набързо помогна на Виктория да слезе и хукна нагоре по стълбите, оставяйки я сама. Тя повдигна дългите си поли и хукна след него, а в гърлото й заседна буца, когато Нортръп отвори вратата.
— Какво се е случило? — бързо попита Джейсън.
— Чичо ви, милорд — мрачно отвърна той. — Получи удар — сърцето му. Доктор Уърдинг е при него.
— Мили Боже! — Виктория сграбчи Джейсън за ръкава. Двамата хукнаха нагоре по стълбите, а Нортръп извика след тях:
— Доктор Уърдинг помоли да не влизате, преди да съм го уведомил за пристигането ви.
Джейсън вдигна ръка да почука на вратата на стаята на Чарлз, но лекарят вече я отваряше. Той излезе в коридора и затвори вратата след себе си.
— Стори ми се, че ви чух да влизате — обясни и притеснено прокара пръсти през бялата си коса.
— Как е той — веднага попита младият човек.
Доктор Уърдинг свали очилата си и внимателно започна да почиства стъклата им. След миг, който им се стори безкраен, пое дълбоко въздух и вдигна очи.
— Получил е много сериозен удар, Джейсън.
— Можем ли да го видим?
— Да, но трябва да ви предупредя и двамата да не правите и да не говорите нищо, което би могло да го разстрои.
Виктория се хвана за гърлото:
— Той няма да умре, нали, доктор Уърдинг?
— Рано или късно всички ще умрем, мила моя — каза той с толкова мрачно изражение, че момичето се разтрепери от ужас.
Влязоха в стаята на умиращия и застанаха до леглото му: Джейсън от едната, Виктория от другата страна. На масата до леглото бяха запалени две свещи, но на нея стаята й се стори мрачна и зловеща като морга. Ръката на Чарлз лежеше отпуснато върху завивката и като преглътна сълзите си, Виктория се пресегна и я стисна здраво в своята, сякаш се опитваше отчаяно да влее част от собствените си сили в него.
Чарлз отвори очи, загледа се в лицето й и прошепна:
— Мило мое дете. Не възнамерявах да умирам толкова скоро. Толкова исках да те видя първо щастливо задомена. Кой ще се грижи за теб, когато аз си отида? Нямаш никого другиго, който да те закриля.
Виктория заплака. Толкова много го обичаше, а сега щеше да го загуби. Тя се опита да каже нещо, но буцата, заседнала в гърлото й, я задави. Успя само да стисне още по-силно немощната ръка на Чарлз.
Той обърна глава към Джейсън:
— Толкова приличаш на мен, толкова си упорит. И сега ще останеш сам, както винаги съм бил и аз.