Зачака заедно с Чарлз зад църквата, опитвайки се да забрави за греховността на това, което се канеше да извърши. Мислеше си за огромните различия между лондонските аристократи, облечени в коприна и изящен брокат, които бяха дошли на сватбата й, и обикновените дружелюбни селски хора, които винаги бе искала да бъдат до нея на сватбения й ден. Почти не познаваше повечето от гостите, а някои от тях виждаше за пръв път. Бавно отмествайки поглед от олтара, където скоро щеше да я очаква Джейсън, а не Андрю, тя се загледа в пейките в църквата. На първата отдясно имаше свободно място, запазено за Чарлз, но останалите вече бяха заети от гости. Точно от другата страна, на първата пейка, където обикновено заставаха най-близките на булката, стоеше възрастна дама с коси, прибрани под яркочервен сатенен тюрбан, която се подпираше на бастун от абаносово дърво.
Лицето й й се стори някак познато, но Виктория беше твърде напрегната, за да си спомни къде я е срещала, освен това Чарлз насочи вниманието й към лорд Колингуд.
— Джейсън пристигна ли? — попита Чарлз, когато Робърт Колингуд се приближи до тях.
Графът, който беше кум на младоженеца, целуна ръка на Виктория, усмихна се окуражително и каза:
— Той е тук и е готов да започваме, ако и вие сте готова.
Коленете на Виктория се подкосиха. Тя не беше готова. Съвсем не беше готова да стори това!
Каролайн опъна шлейфа на синята сатенена одежда на Виктория, обсипана с диаманти:
— Лорд Филдинг напрегнат ли се чувства?
— Казва, че не е — отвърна Робърт, — но би желал церемонията вече да започне.
„Каква студенина — помисли си Виктория, а страхът й прерасна в паника. — Без капчица емоция. Типично за него.“
Чарлз беше неспокоен и нетърпелив и въодушевено заяви:
— Готови сме. Да започваме.
Виктория се почувства като марионетка, чийто конци дърпаха всички останали. Постави ръка върху ръката на Чарлз и пое по безкрайната, осветена от свещи пътека, която водеше към олтара. В просторната ложа отгоре пееше хорът, но Виктория не го чуваше и с всяка стъпка се отдалечаваше от смеха и безгрижните дни на моминството си. А пред нея… пред нея беше Джейсън, облечен във великолепен костюм от наситено тъмносиньо кадифе с цвят на нощ. Изглеждаше много висок и мрачен. Мрачен като неизвестността… като бъдещето й.
„Защо го правиш?!“ — крещеше ужасената й съвест, докато Чарлз я водеше към Джейсън.
„Не зная. Джейсън има нужда от мен.“
„Това не е причина! — упрекна я съвестта й. — Все още можеш да избягаш. Обърни се назад и бягай.“
„Не мога!“ — изплака сърцето й.
„Можеш. Просто се обърни и бягай. Веднага, докато не е станало твърде късно.“
„Не мога. Не мога просто ей така да го оставя тук.“
„Защо?“
„Ще го унизя — ще го унизя много повече и от първата му жена.“
„Спомни си какво ти казваше баща ти — никога да не допускаш да те убедят, че можеш да бъдеш щастлива с човек, който не те обича. Спомни си колко нещастен беше той. Бягай! Бързо! Махни се от тук, преди да е станало твърде късно.“
Тя изгуби битката срещу страха, когато Чарлз постави студената й длан в топлата ръка на Джейсън и отстъпи назад. Тялото й се напрегна, сякаш всеки миг щеше да побегне, свободната й ръка се вкопчи в полите й, а дишането й се учести. В мига, в който пръстите на ръката му хванаха нейните като стоманен капан, тя се опита да измъкне дясната си ръка, но той рязко извърна глава към нея, а неумолимите му зелени очи сякаш я приковаха на място, предупреждавайки я да не се опитва. После неочаквано той отпусна хватката си. Освободи ръката й и погледна епископа.
„Той ще го спре!“ — с ужас осъзна Виктория, когато епископът се поклони и попита:
— Да започваме ли, милорд?
Лорд Филдинг поклати глава и понечи да каже нещо.
— Не! — прошепна тя, като се опита да спре Джейсън.
— Какво казахте? — намръщено я погледна епископът.
Виктория вдигна очи към годеника си и видя обидата, която се опитваше да прикрие зад привидно циничното си безразличие.
— Просто съм уплашена, милорд. Моля, вземете ръката ми.
Той колебливо се вгледа в очите й и на лицето му се изписа облекчение. Ръката му докосна нейната и окуражително я стисна.
— А сега мога ли да продължа? — надменно прошепна епископът.
— Моля ви — отвърна Джейсън.
Епископът започна да чете дългата си проповед, а щастливият Чарлз през цялото време радостно ги гледаше. После той зърна нещо яркочервено, което заедно със странното усещане, че някой го наблюдава, го накара рязко да погледне встрани и в същия миг се вцепени от изненада, когато срещна погледа на херцогинята на Клермонт. Чарлз я изгледа втренчено, а на лицето му се изписа студено победоносно изражение; после се извърна и се опита да забрави за присъствието й. Той гледаше сина си, застанал до Виктория, двама млади, горди и красиви, които се обричаха един на друг завинаги. Сълзи опариха очите му, когато епископът се обърна към Виктория с напевен глас: