Тя се остави в прегръдките на сина си.
— Баща ти ще се радва да те види. — Гласът й не трепна, но жената в нея искаше да хлипа върху гърдите му. — Ала сигурно ще ти се накара, задето си довел жена си в нейното положение. — Ана се усмихна на Шелби и протегна ръка. Снаха й имаше благи очи, огнена коса като лъвска грива и бе в силно напреднала бременност. — Трябва да седнеш, мила.
— Ако и ти седнеш. — Без да дочака отговор. Шелби поведе свекърва си към стола. Когато се настаниха, Кейн им подаде чаши с кафе.
— Благодаря ти — продума майка му и отпи. Можеше да почувства аромата му, силен и горещ, да го усети на езика си, но в устата й нямаше никакъв вкус.
Ана се заслуша в бързия приглушен тропот от гумените подметки на персонала по пода.
Болница. Болниците бяха нейният дом, точно както крепостта, която Дениъл бе построил за двама им преди повече от четвърт век. Винаги се бе чувствала удобно и уверено в тези антисептични помещения. Сега се чувстваше безпомощна.
Кейн крачеше нервно из стаята. Такава бе природата му — винаги да кръстосва, да броди. Неспокоен дух. Колко горди бяха с Дениъл, когато спечели първото си дело! Алън седеше до нея, напрегнат, ала уверен, какъвто винаги си с бил. Знаеше, че страда мълчаливо.
Тя видя как Шелби мушна ръката си в неговата. Синовете й бяха направили добър избор в живота си. Кейн със своята уравновесена и силна Даяна, Алън със свободомислещата, енергична Шелби. В една връзка трябва да има баланс. Толкова, колкото любов и страст. Синовете й го бяха постигнали. А дъщеря й…
— Рина! — Кейн скочи, прекоси стаята и прегърна сестра си.
Колко много си приличат, помисли си Ана. Стройни и добре сложени. От всичките й деца, Серина бе взела най-много от темперамента и упоритостта на баща си. А сега самата тя бе майка.
Можеше да почувства спокойствието и силата, които се излъчваха от Алън до нея. Децата й бяха пораснали. Как бе станало това? Кога?
„Ние го направихме, Дениъл. Ние двамата.“
Ана затвори за миг очи. Можеше да си позволи само толкова.
„Няма да ме оставиш да им се радвам сама, нали?“
— Как е татко? — С една ръка Серина прегръщаше брат си, а с другата съпруга си.
— Все още е в операционната. — Гласът на Кейн бе дрезгав от цигарите, а може би и от страх. Той се обърна към Джъстин. — Радвам се, че успяхте да дойдете. Мама има нужда от всички нас.
— Мамо! — Серина приклекна в краката на майка си, както правеше това винаги, когато имаше нужда от утеха или искаше да си говори с нея. — Той ще се оправи. Той е издръжлив и силен.
Но Ана видя молбата в очите на дъщеря си.
„Кажи ми, че ще се оправи, мамо! Ако ти го кажеш, значи е вярно. Ще повярвам!“
— Разбира се, че ще се оправи. — Ана вдигна очи към зет си. Джъстин беше играч, също като Дениъл. Щеше да я разбере. Сетне докосна с нежна ласка лицето на Серина. — Мислиш ли, че ще пропусне такова събитие, всички вие заедно тук?
Дъщеря й се засмя.
— Същото казва и Джъстин. — Усмихна се, когато видя мъжа и да прегръща едната й снаха. — Даяна! — Тя също стана и я прегърна. — Как е Лора?
— Чудесно. Вече има второ зъбче. А Робърт?
— Истински кошмар. — Серина помисли за сина си, който вече боготвореше дядо си. — Шелби, как се чувстваш?
— Дебела. — Шелби се усмихна и опита да прикрие факта, че вече повече от час имаше контракции. — Обадих се на брат си — обърна се тя към Ана. — Грант и Джени също ще дойдат. Нали нямаш нищо против?
— Разбира се. Те също са от семейството — потупа я Ана по ръката.
— Татко направи ще се разтопи. — Серина едва преглътна през топката страх, заседнала в гърлото й. — Толкова много внимание. Освен това има и една новина, която искаме да ви съобщим с Джъстин. — Тя погледна мъжа си, търсейки неговото съгласие и подкрепа. — Ние ще си имаме второ бебе. Искахме да бъдем сигурни, затова не ви казахме по-рано. Мамо! — Гласът й едва не се пречупи, когато отново приклекна до майка си. — Дениъл ще бъде много доволен, нали?
— Да, мила. — Ана я целуна по двете бузи. Мислеше за внуците, които вече имаше, и за онези, които щеше да има. Семейство, продължение на рода, безсмъртие. Нали Дениъл искаше точно това! Дениъл… Все Дениъл. — Той винаги е желал много внуци и правнуци. Направо ще се размекне.
— А не е ли така? — продума тихо Алън.
Ана едва преглътна сълзите си. Колко добре познаваха баща си!
— Да, така е.
Минутите течаха. Децата й се разхождаха из стаята, говореха тихо, стискаха си ръцете и се прегръщаха за кураж. Ана остави полупразната чаша с кафе. Беше изстинало и безвкусно. Четири часа и двадесет минути. Много време! Почувства до себе си Шелби, която се напрегна и задиша ускорено, ала не издаде нито звук. Разбра какво става и автоматично сложи ръка върху корема й, където бе малкото неродено внуче.