— Мисля да си купя офис в града. Малък, но цената на собствеността в близките пет-седем години ще скочи двойно. Имам проблеми с текстилната фабрика. Баща ти работи по въпроса, така че ще започнем производство през пролетта.
Тя продължи да го гледа втренчено.
— Защо ми казваш всичко това?
Той замълча за миг. Не правеше лесно изповеди. Но очите й бяха толкова тъмни, тъжни и пълни с очакване. И Дениъл осъзна, че я желае и се нуждае от нея повече от гордостта си.
— Никой мъж не обича да си признава, че е сгрешил. Ала повече от това не обича да вижда как неговата жена му обръща гръб, защото той не може да си го признае.
— Не съм ти обърнала гръб.
— Само си отиде.
Ана преглътна.
— Добре де, отидох си. Отидох си от себе си. Разбираш ли, че преди пет минути ти ми даде повече, отколкото за цялото време, през което бях с теб?
— Не съм предполагал, че фабрики и лихви биха те интересували. — Той понечи да стане, сетне промени решението си, като видя очите й. — Не би ли ми казала какво мислиш?
— Когато влязох в спалнята ти, видях колко малко от теб присъства там. Сетне осъзнах защо. Ти си прекалено зает да вървиш напред, Дениъл. Колкото и да говориш за дом и семейство, в главата ти е само това — как да успееш. Аз трябваше да отстъпя от пътя ти.
— Но без теб няма семейство, Ана!
— Ти обаче искаш само да даваш, а не да споделяш. Ти никога не ми предложи да видя плановете на къщата, за която казваше, че искаш да построиш за двама ни. Никога не ме попита за мнението или предложенията ми.
— Да. Но когато гледах как поставят основите, разбрах, че ще имам тази къща, ала че тя не е домът, за който мечтая. Наистина не си давах сметка, че тя означава нещо за теб.
— Не знаех как да ти го покажа — усмихна му се Ана. — Глупаво от моя страна. — Тъй като се нуждаеше от разстояние помежду им, тя стана и отиде до прозореца. Странно, работеше тук всяка вечер, и не бе забелязала големия червен кестен в двора. Беше красив. Колко ли много красота бе пропуснала покрай очите си? — Част от мен искаше да сподели този дом с теб. Повече от всичко.
— Но само час.
— Мисля, че това е тази част, която ме дърпаше назад. Знаеш ли, ти никога не ме попита за работата ми в болницата, за книгите ми или защо искам да стана хирург.
Дениъл стана.
— Един мъж не пита жената, която обича, за другата й голяма любов. Той просто ревнува.
Разкъсвана между гняв и облекчение, Ана се обърна към него.
— Дениъл…
— Не ме моли да бъда разумен — прекъсна я той. — Готов съм да пълзя, но не ме моли да бъда разумен.
Едва дишайки, тя въздъхна.
— Добре, няма. Само ще ти кажи, че има жени, които имат две големи любови и са щастливи да прекарат живота си, като се опитват да дадат на всяка от тях това, което заслужава.
— Труден избор. Труден живот.
— Не и за жена с двама любовника, които искат да й върнат всичко, от което тя се нуждае.
Нямаше много място в малката кухня. Но Дениъл се завъртя и пъхна ръце в джобовете си.
— Знаеш ли, през последните няколко седмици много мислих за твоята докторска диплома. Много повече, отколкото предполагах, когато те видях за пръв път. Имаше моменти, когато виждах, че ти преча. Когато ме напусна и прекарах нощта сам, нямах друго какво да правя, освен да мисля. Спомних си отношението ти към госпожа Хигс И видът ти, когато излизаше от болницата вечер. Спомних си как стоеше в кухнята и цялата ти блуза бе изцапана с кръв. Но беше толкова спокойна. Спомних си как се справи с ръката на Сали. Тя ми каза, че докторът е признал, че си спасила живота й. Това сигурно е нещо, което си научила ето тук … — Той посочи купа книги на масата. — Може би не е много трудно да се научи, ала сигурно не е лесно да се прави. — Дениъл взе една книга и я отвори. — Не, не съм те питал преди защо искаш да станеш хирург. Питам те сега.
Ана се поколеба, страхувайки се, че може да я прекъсне с някоя нравоучителна забележка. Нали си беше играч. Но и тя беше също. Затова реши да рискува.
— Имам една мечта — каза му тихо. — Искам да направя нещо различно.
Дениъл я изгледа мълчаливо, очите му се свиха и ирисите му станаха тъмносини.
— И аз имам една мечта — каза той, като остави книгата отново на масата. Пристъпи крачка към нея. — Това е много малък апартамент, Ана. Обаче мисля, че има достатъчно място за двама.
Долови дишането й, когато я прегърна с две ръце.
— Ще ни трябва по-голямо легло.
— Това се казва момиче! Веднага си дойде на думата — разсмя се Дениъл, вдигна я във въздуха и покри устните й с целувка. От цялото му тяло струеше облекчение. — Да знаеш как ми липсваше! Не мога да живея без теб. И никога няма да живея без теб.